Сепаратистичните тенденции, започнали още при царуването на Ашурбанипал, се засилват след неговата смърт. Асирия започва да агонизира. Империята е могла да бъде съхранена, но новите управници неудържимо се плъзгат надолу по пътя на разединението и раздорите, водейки след себе си държава и народ към пропастта. 

Наместникът на Приморската земя, старият и славен боец Бел-ибни, който остава предан на Ашурбанипал, е свален от поста от генерал Син-шум-лишир. На негово място генералът назначава Набопаласар, халдеец, потомък на екзекутирания от Асархадон дакурийски княз Шамаш-ибни. В същото време Елам отхвърля властта на Асирия, юдейският цар Йосия прекратява плащането на данъка и завзема част от асирийските провинции в Палестина, Финикия извоюва независимостта си, египетския фараон Псаметих превзема Ашдод. Заети с вътрешните си ежби, асирийците оставят западните провинции на произвола на съдбата. Империята започва да се разпада тотално. 

Почти веднага след смъртта на Ашурбанипал, генерал Син-шум-лишир прави опит да завладее Вавилон и поставя в града свой гарнизон. Гражданите обаче въстават и изгонват асирийците от града. Метежът на вавилонците е с дейната подкрепа на Набопаласар, чиито аспирации към трона на метрополията не са тайна за никого. Той овладява Урук и блокира Нипур. Неочакваното нападение сварва града неподготвен и населението започва да страда от глад. През есента на 627 г. пр. Хр. асирийската армия се появява пред Нипур и Набопаласар е принуден да се оттегли в Урук. Асирийците щурмуват крепостта, но атаките им са отбити. Войната се затяга.

През пролетта на 626 г. пр. Хр. Син-шум-лишир отново изпраща армията си срещу Вавилон. Гарнизонът обаче не допуска обсада, излиза извън града и в открит бой сразява противника. Надеждите на вавилонците са свързани с Набопаласар, чиято власт вече е призната от по-големите градове на страната. В края на годината той тържествено е посрещнат във Вавилон и „поема ръката на Бога”, т.е. коронясан е за цар. Първата му задача е да сключи съюз с могъщата Мидия за обща борба срещу империята. 

  Асирийците решават да поемат инициативата в свои ръце и на следващата година армиите им атакуват Вавилония. Те превземат Сиппар,  а в близост до него, в крепостта Шаллат създават база, от която да продължат кампанията. Скоро обаче пристига вест за нахлуването на мидийския цар Фраорт /647-625 г. пр. Хр./ в пределите на Асирия. Във Вавилония са оставени няколко подразделения, а основната армия с бърз марш потегля срещу мидийците. В няколко сражения мидийските войски са разбити, а в едно от тях е убит и Фраорт.

  В 624 г. пр. Хр. имперските сили се връщат във Вавилония и щурмуват Урук. Набопаласар не съумява да окаже подкрепа на града и той пада в ръцете на асирийците. Халдеецът прави опит да превземе Нипур, но претърпява провал. Имперската армия продължава успешно кампанията и до края на годината покорява цяла средна Вавилония като блокира и самия Вавилон. Набопаласар не се отчайва. Той продължава борбата с голяма енергия, но е видно, че сам не може да устои срещу все още могъщата империя. Затова отново търси помощта на Мидия. 

През 623 г. пр. Хр.  Набопаласар успява да вдигне въстание в провинция Дер и да я откъсне от Асирия. По този начин Вавилония вече има директна връзка с мидийците. С новия цар на Мидия Киаксар /625-585 г. пр. Хр./ е сключен съюзен договор. Окрилени и предчувствайки победата, вавилонските войски потеглят към Урук и го подлагат на обсада. 

Междувременно на трона на Асирия се качва Син-шари-ишкун, един от синовете на Ашурбанипал, който лично възглавява отбраната на империята. Положението обаче е твърде тревожно. Киаксар нахлува в Асирия и обсажда самата имперска столица. Асирийците спешно търсят помощта на скитите, които нападат мидийската армия и я принуждават да отстъпи. Империята обаче заплаща помощта на варварите с цената на огромни опустошения на собствените си земи. След Асирия скитската лавина разорява огромни територии от Месопотамия, Сирия, Палестина а египетския фараон едва успява да ги спре на границата като ги отрупва с огромни подаръци.

  Слабостта на империята позволява на Набопаласар да превземе безпрепятствено Урук. През 621 г. пр. Хр. асирийците безуспешно се опитват да си върнат града, а на следващата година губят Нипур и заедно с него - хегемонията над Вавилония.

Убеден в безсилието на Асирия, в 618 г. пр. Хр. Набопаласар  започва смело настъпление по долината на Ефрат. Асирийските провинции Сухи и Хиндану са завладени почти без бой. При град Каблину вавилонската войска се среща с една асирийска армия и нейни съюзнически корпуси от верния асирийски васал Манна и ги разгромява. Но халдеецът не посмява да отиде по-нататък. Разграбва долината на река Балих и се връща във Вавилон. 

  В този критичен момент Асирия разчита на помощта на Египет. Египтяните имат интерес от запазване на статуквото и не желаят да видят Сирия и Палестина под контрола на нови сили - Вавилон или Мидия. Освен това опасността от надигането на варварите е твърде голяма и Асирия, с нейната извоювана през вековете бойна слава е като че ли единствената надеждна преграда пред номадската стихия. За голяма радост на асирийците скоро в долината на Ефрат се появяват пехотинците на фараона. 

В 615 г. пр. Хр. Набопаласар решава да опита късмета си и нахлува във вътрешността на Асирия като се хвърля в необмислено нападение срещу древната столица Ашур. Тук за малко да претърпи пълен разгром - асирийската армия, начело със Син-шари-ишкун, обръща вавилонските войски в бягство, които едва успяват да се скрият зад стените на Такрит.

  В същото време обаче, Мидия възобновява военните действия, армията й нахлува в Асирия и завладява провинция Аррапха. В 614 г. пр. Хр. мидийците са вече в околностите на Ниневия, където разграбват предградията, след което настъпват по течението на Тигър към Ашшур. След героична отбрана древната светиня пада в ръцете на врага. Градът е разграбен и сринат,  а по заповед на Киаксар аристократите, висшите офицери и градската знат  са избити. Набопаласар и армията му пристигат край Ашшур, когато всичко вече е приключило. Опиянени от победата съюзниците ликуват. За да бъдат по-крепки връзките между двете страни, рашават да скрепят съюзния договор с династичен брак - синът на Набопаласар Навуходоносор се жени за мидийската принцеса Амиитис. 

  В 613 г. пр. Хр. империята контраатакува при долното течение на Ефрат и успява да вдигне въстание в правзетата от вавилонците провинция Сухи. Незабавно Набопаласар потегля срещу бунтовниците и успява да ги обкръжи, но тогава се появява асирийската армия и го принуждава да се оттегли. В същото време мидийците, които предната година постигат такива невероятни успехи, бездействат. Вероятно ги възпира страхът от нападенията на скитите. Това позволява асирийците да разгърнат войските си и да преминат в офанзива. 

  В този изключителен момент всичко зависи от това, на чия страна ще застанат скитите. Във вавилонските източници тези мощни северни номади не се наричат скити а "уманманди". Вероятно става дума за коалиция от варварски племена, в която участват и скитите. Още от времето на Асархадон, когато за пръв път се появяват от север, те са приятелски настроени към Асирия. Може би империята прави опит да си усигури тяхната помощ в тази критична ситуация. Мидия обаче се оказва по-енергична и настоятелна. Киаксар лично посещава лагера на скитския цар Мадий, отрупва го с подаръци и получава така скъпоценното обещание за съюз. 

  Настъпва 612 г. пр. Хр. Обединените армии на Вавилония, Мидия и уманмандите потеглят срещу сърцето на Асирийската империя. 

Могъщата Ниневия представлява огромен град – разпрострял се на площ ок. 730 хектара, в него живеят над  двеста хиляди души.  Защитен е от сложна отбранителна система -  два основни пояса крепостни стени на разстояние един от друг ок. 600 метра. Стените се издигат на височина от 24 метра, а дебелината им е от 10 до 15 метра. Пред външния пояс се плискат водите на широк 42 метра ров, а пред него – още един по-малък крепостен вал с височина ок. 14 метра. Периметърът на отбранителното съоръжение достига 12 километра. Защитата на града е поверена на многочислен гарнизон от изпитани бойци, представляващ главните сили на асирийската армия.

  Отлично укрепена, с бойци готови да я бранят до последна капка кръв, начело със своя героичен цар, с граждани, готови на всичко в името на свободата си и снабдена с достатъчно припаси за дълга обсада, гордата имперска столица очаква появяването на нашествениците.

  Не след дълго настъпва неизбежния сблъсък. В началото на юни 612 г. пр. Хр. равнините около Ниневия се изпълват с неизброимите пълчища на агресора. Всред грохота на многохилядната конница, дивите викове на варварите, заплашителния тътен на придвижващите се обсадни машини и екота от марша на вавилонската и мидийската пехота е сключен смъртоносния обръч на обсадата.

  Планът на съюзниците предвижда щурм на североизточния край на града, който се оказва най-уязвим. С яростни атаки обсадните войски успяват да завземат предните укрепления и да овладеят каналите, по които водите на р. Хуцур запълват крепостния ров. Ровът е пресушен, като същевременно е запълнен от отломките на предния вал при разрушаването му. Това позволява на нападателите да приближат плътно до първия крепостен пояс и да разположат тараните до стената. 

  ъюзниците започват ожесточени атаки срещу стените на крепостта. Щурмовите стълби се поставят с трескава прибързаност, войниците с безумна смелост се изкачват по тях под дъжд от стрели, камъни и вряща смола. Обсадните машини  започват своята зловеща работа...Всички атаки на обсадителите се разбиват в отчаяната храброст на столичния гарнизон. Асирийците струпват значителни сили в района на застрашения участък.   Срещайки упорита съпротива устрема на обсадните войски постепенно отслабва. Обсадата се затяга. Надеждата на съюзниците за бърз успех e провалена. Всеки техен пристъп завършва с тежки поражения.

  Три месеца продължават безуспешните атаки, докато накрая Набопаласар и Киаксар прибягват до помощта на р. Тигър.  Според древното поверие „Никой неприятел не ще може да вземе с пристъп града, ако преди това реката не стане враг на града”. А реката винаги е била негов приятел. Този път обаче тя става четвъртия съюзник на вавилонци и мидийци. Отвличайки вниманието на асирийците към североизточния сектор на крепостта, те успяват да отклонят течението на Тигър и насочват мощта на водите му към крепостта. Водната стихия пробива стената и нахлува в града. През широкия пробив, след водата влизат и обсадните войски. Сбъдва се древното пророчество. 

  По улиците на града започват ожесточени боеве. Асирийците се сражават храбро, но силите са неравни. Набраната векове наред омраза от бившите васали към империята, споменът за извършените насилия от асирийците, озлоблението и ненавистта към великолепният град, олицетворяващ мощта на Асирия,  жаждата за плячка - всичко това се излива в една кървава вакханлия, при която за никого няма пощада. Ужасяваща разправа!   Съюзниците избиват населението наред - мъже, жени, деца, старци. Озверелите победители хващат младенците за краката и разбиват главичките им в стените на сградите. Гордите асирийски велможи, оковани във вериги, мълчаливо очакват своята съдба. Цар Син-шарри-ишкун, решен да не попадне в плен, подпалва двореца и се хвърля в огъня. Дни наред градът е подложен на разюздано плячкосване. След това, по заповед на Набопаласар и Киаксар, е сравнен със земята. Ниневия загива. Прахът на забравата покрива мястото, където някога величаво се издига най-красивият град на земята. За да бъде изметен 2500 години по-късно и пред смаяните очи на света да се разкрие блясъкът на героично загиналата асирийска империя. Оставили руини, пожарища, мъка и печал след себе си, опиянените победители се насочват към другите големи асирийски градове. Участта на Ниневия застига Калах, Дур-Шаррукин и Арбела.

  Съюзниците си поделят трофеите на падналата империя - долината на Тигър и Ефрат се пада на Набопаласар, а северните и западните провинции на Киаксар. На север уманмандите упорито отстояват своите интереси, докато малко по-късно са изтласкани от могъщата Мидия. 

  Но Асирия все още не е унищожена. Част от армията и някои аристократи успяват да се спасят от клането в Ниневия и бягат в Харан, на 160 км. на запад. Тук те провъзгласяват за цар Ашшур-убалит, първосвещеник в храма на бога на луната Син, за който в науката се предполага, че е по-малък брат на Ашшурбанипал. В тази последна твърдина, асирийците очакват с надежда помощта на фараон Нехо ІІ /610-596 г. пр. Хр./. 

В 610 г. пр. Хр. Набопаласар потегля на поход срещу последното асирийско убежище. До края на годината опустошава областта около Харан, а след като към него се присъединяват уманмандите, потегля срещу  града. Асирийците изоставят града на милостта на нашествениците и бягат на югозапад зад Ефрат, все още разчитайки на спасителната помощ на Египет. Най – сетне, през юни 609 г. пр. Хр. армията на фараона потегля на поход, но при Мегидо е спряна от  войските на юдейския цар Йосия. На искането на фараона да бъде пропусната армията му към Ефрат, юдеите отговарят с отказ. В завързалото се сражение египетската армия удържа победа и с бърз марш пристига в близост до Харан, където се съединява със силите на Ашшур-убалит. Съюзените войски  веднага предприемат отвоюването на Харан, защитаван от мощен вавилонски гарнизон. Вавилонците обаче се сражават храбро, отбиват пристъпите на обсаждащите и  удържат града. През септември 609 г. пр. Хр. армията на Набопаласар, подсилена с мидийски полкове, настъпва към Харан и Нехо ІІ е принуден да снеме обсадата и да отстъпи към Кархемъш. 

  Още няколко години асирийците се съпротивляват на неизбежното, докато накрая, през 605 г. пр. Хр. в околностите на гр. Кархемъш те и съюзната им египетска армия се срещат с мощната вавилонска войска под командването на престолонаследника Новуходоносор.

В края на май вавилонската армия форсира Ефрат и се сблъсква челно с египетско-асирийските сили. Кървавото сражение продължава почти целия ден, като и двете страни търпят големи загуби. Накрая, египтяните не издържат на натиска и побягват от полесражението без да поглеждат назад. Ашшур-убалит и войниците му загиват на бойното поле. Асирийската империя вече не съществува…

***********

Асирийската държава е унищожена, но асирийският народ оцелява. Той продължава да си живее по същите места, където е живял и преди. Намирайки се обаче сред морето от арамеи, асирийците постепенно забравят акадския диалект и техен матерен език става арамейският.

От VІ в. пр. Хр. асирийците са в състава на световната Персийска държава, където отделните народи се радват на известна самостоятелност, благодарение на етническата толерантност на персийските държавници. В І в. след Христа, асирийците приемат християнството, което изиграва много важна роля като национално-консолидиращ фактор. Създаването на Асирийската църква се отнася към времето на Исус Христос и дванадесетте апостоли, т.е. началото на І в., така тя се явява една от най-старите църкви. Основателят й е св. Тома /Мар Тоома Щлиха/, който е неин пръв патриарх /33 – 77 г./.  Болшинството от асирийците принадлежат към католическо-униатското вероизповедание на християнската религия, но има и миафизити, несторианци и протестанти. Седалището на Асирийската Източна църква днес е в Чикаго, САЩ. 

В своя исторически път асирийският народ преживява много трудности, но упорито отстоява своята идентичност и традиции. У асирийците е жив спомена за тяхната някогашна велика империя, и те свято тачат паметта на своите славни предци. 

При военните кампании на Тамерлан /нач. на ХV в./, които разоряват Централна и Предна Азия, асирийците, които отказват да приемат исляма, биват избити. Оцелява малка част, която се укрива из планините на Кюрдистан. В периода ХV – ХІХ в. асирийците са в състава на Османската империя. По време на Първата световна война турските власти извършват погроми над асирийското християнско население – избити са ок. 10 000 души. 

В наши дни асирийската диаспора наброява ок. 4 600 000 души, живеещи в различни страни по света – Иран, Ирак, Сирия, Ливан, Турция, Русия, САЩ, Швеция, Грузия, Армения, Германия, Дания.