През ХV в.пр. Хр. в Близкия Изток настъпват сериозни политически промени. Под управлението на фараоните от  ХVІІІ династия Египет се превръща в могъща сила, разпростирайки влиянието си над страните от Предна Азия. Интересите му се сблъскват с тези на другата велика сила по това време – държавата Митани. Между двете страни избухват продължителни конфликти за сфери на влияние, в които надделяват египетските сили. Фараон Тутмос ІІІ /1484-1450 г.пр. Хр./ покорява Финикия, Сирия и Ливан, а в 1464 г. пр. Хр. нанася страшно поражение на митанската армия край Кархемъш. Египетската офанзива продължава и при наследника на Тутмос ІІІ фараон Аменхотеп ІІ /1450 – 1425 г. пр. Хр./. 

   Към края на века набира значителна мощ царството на хетите в Мала Азия. Хетската държава започва да се намесва активно в международните дела и открито дава заявка, че ще бъде един от основните играчи на Близкоизточната сцена. Агресивната външна политика на хетите ги сблъсква най-напред с Митани, която стои на пътя им за проникване в Сирия, Месопотамия и на юг към Палестина. 

   Сблъсъците на Митани с Египет и Хетското царство довеждат в крайна сметка до сгромолясването на доскорошната велика сила. От всичките тези борби за надмощие най-голяма полза ще извлекат асирийците, които търпеливо чакат своя час. 

  Към края на 15 в. пр. Хр. Митани се намира в дълбока  криза, но все още продължава да е фактор в международните отношения. Асирия успява да се откъсне от властта на митанийците, но попада под сюзеренитета на Вавилон, който оттук насетне упражнява върховната власт в Ашшур. Митанийците обаче си остават един от главните и опасни врагове на Асирия. Крайно неблагоприятните условия – фактически васалитет и враждебно отношение - освен че лишават асирийците от политическа свобода, но и задушават търговията, която от векове е основния източник на приходи за Ашшур. Това кара асирийците непрекъснато да търсят изход от тази ситуация и да се борят за свободата си. Преломът в борбата  настъпва при царуването на Ашшурубалит І /1365-1329 г. пр. Хр./ - владетелят, поставил началото на асирийския възход. Асирия обаче не може сама да се справи с могъщите си врагове. На нея и е необходим мощен и влиятелен съюзник и покровител. И тя го намира в лицето на Египетската империя – най-могъщата сила по това време. От своя страна, Египет има известни противоречия със страните, неприятелски настроени към Асирия. И така, посланици на Ашшурубалит І  посещават  фараон Аменхотеп ІV /Ехнатон/ /1352-1336 г. пр. Хр./, който ги приема с големи почести. Това крие за Египет известни рискове, касаещи отношенията с Вавилон и Митани, дори вавилонския цар Бурна-Буриаш ІІ изпраща протестна нота до фараона: „Защо моите поданици, асирийците... идват в твоята държава? Ако ме обичаш... отпрати ги с празни ръце.” Вавилонецът твърди, че асирийците все още са му васали и нямат право да пращат посланици в чужда държава без негово знание. Нотата е оставена без отговор. След размяната на щедри дарове, Ехнатон уверява асирийските посланици в своята благосклонност и обещава помощ и подкрепа за Ашшурубалит. Освен това, асирийците получават от фараона и голямо количество злато. Следва да си зададем въпроса – защо Египет си разваля отношенията с могъщия Вавилон заради малката и незначителна град-държава Ашшур? Дали Ехнатон не вижда в тази пълна с жизненост и енергия млада държава, силата, която в близко бъдеще ще наложи контрола си над врящия от страсти и борби Близък Изток и ще донесе така необходимия порядък?  Фараонът не сгрешил. 

   Скоро Асирия преминава в настъпление, започва масираната асирийска експанзия. За около сто години години  градът-държава Ашшур се превръща в страховитата Асирийска империя.  Първоначално асирийците горят от желание да си разчистят сметките с Митани. Те влизат в съюз с Хетското царство и Хуритското царство Алзи, и не след дълго от Митани няма и следа – територията му е поделена между трите държави. След това Ашурубалит І насочва вниманието си към бившия сюзерен Вавилония. Между двете държави е сключен съюз, скрепен с династически брак – вавилонския цар Бурна Буриаш ІІ става зет на асирийския цар. Сега ролите се разменят – Вавилония изпада в зависимост от набиращата мощ Асирия.  Това положение, разбира се, никак не допада на голяма част от вавилонската аристокрация и скоро избухва метеж, в който жертва става синът на Бурна Буриаш ІІ и внук Ашшурубалит І – Караиндаш ІІ. Асирийският цар реагира незабавно и армията му превзема Вавилон. Скоро порядъкът в размирния град е възстановен, а на вавилонския трон Ашшурубалит поставя правнука си Куригалзу ІІ /1333-1312 г. пр. Хр./, за което научаваме от следния текст в „Синхроническа история”: „По времето на Ашшурубалит, цар на Асирия, каситските войски въстанаха срещу Караиндаш, царя на Кардуниаш /Вавилония/, син на княгиня Мубалитат – Шеруа, дъщеря на Ашшурубалит, и го убиха. Ашшурубалит отиде в Кардуниаш да отмъсти за своя внук...Той ръкоположи Куригалзу младши.”

   Ашшурубалит І издига Асирия до безспорен хегемон в Месопотамия и цяла Предна Азия. Малката търговска държава, доскоро не влизала в сметките на силните на деня, сега е могъща сила, внушаваща респект. Бляскавите победи над Митани и Вавилон, утвърждават Асирия като велика сила и става ясно, че оттук насетне тя ще диктува правилата в Близкия Изток. Управлението на Ашшурубалит е поврат в политическото развитие на асирийската държава. От търговска република тя се превръща във военна монархия. Експанзионистичната политика става основен приоритет  на асирийските царе; ражда се асирийския империализъм. 

   Експанзията продължава с незатихваща сила и при наследниците на Ашурубалит І. Асирийската военна машина е набрала достатъчно инерция и няма сила, която да и се опре. Ададнерари І /1295-1263 г. пр. Хр./  нахлува в Сирия и покорява териториите от гр. Харран до Кархемъш /на р. Ефрат/. Салманасар І /1263 – 1233 г. пр. Хр./ започва война със северните народи и унищожава коалицията на 43 племенни вождове от конфедерацията Уруатри /бъдещата държава Урарту или Арарат/. Армиите му излизат чак на езерото Ван в арменските възвишения – дн. Източна Турция. Това има и добри икономически последици, защото асирийците развиват търговията с Анатолия. Салманасар І въвежда депортирането, в резултат на което на нови места се установяват десетки хиляди пленници. Изселванията също допринасят за развитието на имперската икономика, защото освен онези които постъпват на служба в армията, новите заселници се наемат на работа главно в селското стопанство и по строежите.

   Тукулти – Нинурта І /1233 – 1207 г. пр. Хр./ продължава завоевателната политика на баща си. Той предприема мащабни военни кампании на  запад в страните Хана и Мари. В Северна Сирия разгромява сирийско – хетските царства. Накрая Тукулти – Нинурта превзема Вавилон, разграбва го и срива укрепленията. Самият цар ни разказва: „Ръката ми залови Каштилиаш, цар на каситите. Нозете ми стъпиха на врата му като на стол. Взех го в плен и го доведох пред моя повелител, бог Ашшур.” 

  От тогава съществува една пропагандна творба, известна като „Епическа поема за Тукулти-Нинурта”, която е създадена не само за прослава, но и да послужи като оправдание за превземането на Вавилон. Оправдание е необходимо, тъй като по онова време Вавилон, където е светилището на великия бог Мардук, събужда чувства, каквито в наше време вдъхва Йерусалим сред евреи, християни и мюсюлмани. 

   В продължение на ок. 7 години асирийският цар управлява Вавилония чрез царе васали. Но на пътя на Асирия се изпречва сериозен противник. На югоизток от Вавилония се намира друга мощна държава – Елам, заемаща териториите на дн. Югозападен Иран. След като Тукулти –Нинурта разгромява Вавилония, Елам се възползва от слабостта на съседката си и я напада, като сее разруха и създава сериозни затруднения на назначените от асирийския цар управници. 

   Могъществото на империята и бляскавите военни победи засилват претенциите на монарха за  тотална власт, което обаче го довежда до сблъсък с висшите асирийски благородници. Опитите на царя за установяване на едноличен тираничен режим поражда брожения сред аристократите. Скоро избухва бунт, начело на който застава собствения му син Ашурназирпал І /1208 г. пр. Хр./ и Тукулти – Нинурта е убит. Узурпаторът обаче не успява да задържи задълго властта. Срещу него въстават братята му и го смъкват от трона. Цар на Асирия става един от другите синове на Тукулти-Нинурта Ашурнадинпал І /1207-1204 г. пр. Хр./. Тези събития поставят началото на дълга вътрешнополитическа криза и упадък. Царската власт отслабва, което разбира се, се отразява на мощта на империята и тя губи предишния си боен устрем. За около 100 години Асирия се лишава от пространни територии, през този период на трона стоят владетели фигуранти, не отличили се с нищо съществено и изглежда сякаш с имперското величие на държавата е свършено. Докато накрая не се появява една от значимите личности в историята на Древния Изток – славният  Тиглатпаласар І  /Тукулти – Епил – Ешарра/ /1115 – 1077 г. пр. Хр./ , възстановителят на асирийската мощ, владетелят, който налага в основни линии страховитата политика, следвана неотстъпно и от по-късните царе.Той встъпва на престола в период на големи политически сътресения в Предна Азия.  

   Каситска Вавилония пада под ударите на еламските армии. По време на еламската окупация центърът на властта се измества в гр. Исин. От там произлиза и новия царски род на Вавилония – Втора династия на Исин. Нейният представител Навуходоносор І /1124-1103 г. пр. Хр./  успява да освободи страната от властта на Елам, но тепърва има да се лекуват раните от военните поражения и политически катаклизми; Вавилония се нуждае от дълъг период на стабилизация.

   Хетското царство, което е основен съперник на Асирия в Близкия Изток, загива вследствие на унищожителните нашествия на морските народи. Последните са отблъснати от Египет, но с цената на големи усилия и пълно напрежение на силите, което го довежда до пълен упадък. При това положение Асирия вече няма конкуренция в Предна Азия, тя остава единствената велика сила в региона.

   Първите действия на новия асирийски цар са насочени към вътрешното стабилизиране на държавата. Извършени са и мащабни строителни дейности – старата столица Ашшур е преустроена и благоустроена, издигнати са нови дворци и храмове, обществени сгради, подобрени са укрепителните съоръжения. 

   Скоро след възкачването си на трона, Тиглатпаласар І се сблъсква с племената „мушки” – за тях съществуват различни мнения в научната литература, някои ги причисляват към морските народи, унищожили Хетското царство, според други изследвания са индоевропейски народ, населяващ Балканския полуостров. Нито една теза обаче не е напълно доказана. 

   Мушките се настаняват в Източна Мала Азия, съвсем близо до северните граници на Асирия, като с войнствения си дух започват да създават неприятности на империята. Не след дълго, петима техни царе, начело на 20 000-на армия преминават Горен Тигър и нахлуват в страната Кудмух, заплашвайки сериозно Асирия. Тиглатпаласар І не губи време и незабавно потегля с мощна армия срещу нашествениците. В кръвопролитния сблъсък мушките са жестоко сразени, а 6000 техни бойци попадат в плен. Самият асирийски цар ни описва победата си: „Аз взех цялото им имущество, несметна плячка, шест хиляди войници се предадоха на милостта ми. Всичките тях взех със себе си и ги причислих към жителите на моята страна”.

   След това асирийската армия навлиза дълбоко в страната Кудмух, под предлог, че не си плаща редовно данъците и я присъединява към империята. Жителите на Кудмух бягат в града Шереш на западния бряг на р. Тигър и създават там своя твърдина, но това не ги спасява. Армията на Тиглатпаласар І превзема и срива града, а жителите му са отведени в плен. Асирийците продължават похода нагоре покрай Тигър и нахлуват в държавицата на цар Шади- Тешуба, който се предава доброволно, а синовете му са отведени в Ашшур като заложници. Походът завършва с покоряването на страната Ишдиш.

   След няколко месеца затишие, Тиглатпаласар решава да продължи експанзията и през 1114 г. пр. Хр. започва вторият му поход. Армията му достига далеч на северозапад  и покорява областите Алзи и Пурулумзи /Мала Азия/. В същото време въстава областта Кудмух и царят прекратява похода, връща се назад и усмирява бунтовниците. На следващата година започва третия поход, отново в северозападно направление, при който асирийската армия бързо покорява малките държави Хариа, Адауш, Сирауш, Адамуш, Исуа и Дариа. От там Тиглатпаласар І потегля на изток, към горното течение на р. Заб и присъединява цялата тази територия към Асирия. 

   В 1112 г. пр. Хр. е организиран четвъртия поход със замисъл да се овладеят търговските пътища, минаващи по долините на горното течение на р. Ефрат, както и намиращите се в близост до тях находища на мед и сребро. Изворите говорят за страховита битка на асирийската армия с коалиция от 23-ма царе от страната Наири – владетели на царства, повечето от които съвременната наука не е локализирала с точност. Известни са само страната Дайани – намираща се край дн. Ерзурум, както и страната Туманна – в дн. Източна Турция. В този сблъсък асирийците печелят блестяща победа, а в ръцете им попада богата плячка. Малко след това имперските сили се сблъскват с войските на друга коалиция – съюз между 60 царе – пак от страната Наири. Асирийците разпиляват и тази коалиция, като разгромяват и тези, които й идват на помощ. В преследването на разбитите врагове Тиглатпаласар І достига бреговете на Черно море – до дн. гр. Батуми. Царските летописи ни съобщават, че всички царе на Наири са взети в плен, но освободени след като поемат задължението да платят данък от 1200 коне и 2000 глави едър рогат добитък: „23-ма царе от страната Наири събраха своите колесници и армии и тръгнаха да се сражават с мен....120 колесници плених в боя, 60 царе от страната Наири аз преследвах до бреговете на Горното /Черно/ море....Техните укрепени градове аз завоювах, техните безчислени стада от коне, мулета и говеда, цялото безчислено достояние на техните пасбища аз взех...”. Недалеч на запад от езерото Ван, на една скала е съхранен релеф с изображението на Тиглатпаласар І. Надписите на релефа разказват за трудностите на този голям поход: „В тези дни моят господар, бог Ашшур, ме изпрати в далечни царства край бреговете на Горното море, които не познаваха досега иго. И потеглих аз на поход. По трудни пътища, през стръмни проходи, в които не е прониквал досега нито един цар, през непроходими пътеки и невиждани урви аз трябваше да вървя. През планините – преминах ги, по хубавите пътища – там препусках на бойна колесница, през непроходимите – прокарвах път с топори, мостове за преминаване на войските ми – аз прекрасни направих....” Показателно е, че с пленените управници асирийският цар постъпва великодушно: „Аз тях ги помилвах, спасих им живота....освободих ги от плен и ги накарах да ми се закълнат във вярност в името на своите богове”.

   Следващият, пети поход на великия цар е насочен на запад. В 1111 г. пр. Хр. армиите му прегазват Амуру – страна, заемаща територията на Северна Сирия. От там асирийците настъпват срещу финикийското крайбрежие на Източно Средиземно море и в ръцете им падат редица градове-държави, сред които Библос, Сидон, Арвад, Мегидо и др. След този грандиозен триумф, царят дава почивка на армията си, а самият той се отправя на морско пътешествие, при което се отдава но лов на делфини. Големите военни успехи на Тиглатпаласар І създават впечатление за изключително голяма мощ на Асирия, нейното могъщество и влияние са неоспорими – тя няма военно-политическа конкуренция и равностойни съперници. Международният авторитет на империята е признат и от Египет – фараон Рамзес ІХ /1127-1109 г. пр. Хр./ изпраща в дар на Тиглатпаласар І крокодил и хипопотам.

   Със завладяването на северозападните райони на Предна Азия, Асирия се сдобива с безценно съкровище – там са открити находища на желязна руда. Асирийците постепенно въвеждат този метал в широка употреба и най-вече  във военното дело. Това им дава тотално преимущество в безчислените войни, които водят. Облечените в желязо имперски войници са практически неуязвими за бронзовите оръжия, с които са въоръжени техните врагове. И обратно – железните мечове и стрелите с железни накрайници на асирийците могат да пробият и най-здравите бронзови доспехи.

   Над империята обаче надвисва сериозна заплаха. Започва миграцията на голяма група семитски племена, наречени арамеи. Арамеите в по-голямата си част са изостанали скотовъдски племена. Като причина за преселението им се изтъква изтощаването на пасищата в Сирийско-месопотамската степ, поради което те започват да нахлуват в териториите на Северна Месопотамия. Първоначално те се настаняват в планинските области по горното течение на р. Ефрат. Често пъти те създават сериозни неприятности на империята, предприемайки грабителски набези на нейна територия. Тиглатпаласар І отстранява тази заплаха, като  разгромява арамеите и ги отхвърля далеч на запад от р. Ефрат. Но това е временно решение на проблема – арамеите ще продължат да са фактор в Близкия изток, с който асирийските царе ще имат сериозни стълкновения.

   Покоряването на пространните територии на Предна Азия с важни търговски артерии, усвояването на находищата на мед, сребро, желязо, както и овладяването на средиземноморските пристанища, изключително много допринасят за стопанската мощ на империята. Ето как самият цар обобщава царуването си: „Аз нямах съперници в боя. Всичките 42 страни с техните царе от гористите покрайнини до долен Заб, до земите Хатти до Ефрат и нагоре до Горното море на Залеза /Средиземно/ моята ръка покори от началото на царуването ми до петата година на моето властване. Аз ги заставих да говорят на един език, приемах от тях заложници, и ги обложих с данък.” 

  Натрупаните богатства и материалното благополучие позволяват на Тиглатпаласар І да разгърне широка строителна дейност,  като се набляга най-вече на строителството на храмове. С това великия цар си спечелва уважението на потомците. Тиглатпаласар І умира през 1077 г. пр. Хр., завещал на наследниците си империя, която нямала равна на себе си в света.

   След неговата смърт, на асирийския трон се качва един узурпатор, който обаче скоро е свален от сина на Тиглатпаласар І  - Ашурбелкала /1074-1057 г. пр. Хр./.

Новият цар продължава настъпателната политика на своя баща. Той предприема походи на север и североизток срещу урартите и други племена в Наири и Приурмийския район. Тези военни кампании завършват с пълен триумф, но в същото време се засилва натискът от страна на арамейските племена. Вавилония е нападната от тях и опасността става твърде сериозна. Ашурбелкала влиза в съюз с вавилонския цар Мардук-шапик-зери /1080-1068 г. пр. Хр./ обаче арамейската заплаха не е отстранена. Вавилонските градове са подложени на грабеж и плячкосване от страна на мародери-арамеи и други номади. Асирия също страда от грабителските им набези, които пораждат икономически трудности и обществени размирици.  

   Ашурбелкала е наследен от Ериба - Адад, който царува много кратко, след което на трона се качва Шамши - Адад ІV /1054-1051 г. пр. Хр./ Тези царе се опитват да стабилизират империята, но без особен резултат. Асирия започва стремително да върви към упадък. Силата на арамеите значително нараства  и те започват непрекъснато да нахлуват в пределите на империята, а тя няма сили да ги спре. Арамейските племена стават пълни господари в северните и централните области на Месопотамия.

   Асирия и Вавилония са изправени пред катастрофа. В последната цари  пълен хаос, властта и реда се сриват, управлението изобщо не функционира. Асирия страда не по-малко от унищожителното нашествие. Повечето от асирийските територии са завзети от арамеите и доскорошната огромна империя продължава съществуването си като малка и слаба държава. Смутното време продължава около век, като малко след арамеите, към края на ХІ в. пр. Хр. от арабския полуостров към Месопотамия мигрира друго семитско племе – халдеите. Те се настаняват в Южна Месопотамия, на териториите на Вавилония. С течение на времето халдеите създават свои царства и  оказват пряко влияние върху историческата съдба на страната. Те толкова активно се намесват в политическия живот, че множество от халдеите стават част от вавилонската аристокрация, администрация и управление, често техни представители заемат дори трона. Така Вавилония придобива и друго име – „Халдейско царство”.

   Арамеите, след близо век вилнеене из Месопотамия и Сирия, постепенно започват да преминават към уседнал начин на живот и да създават своите първи държави. В това време се събужда друга сила – израелтяните. Израел израства като могъща държава и започва да налага влиянието си, а при Давид /1005 – 965 г. пр. Хр. / и Соломон /965-928 г. пр. Хр./ достига апогея на своята мощ. Това се дължи в голяма степен на затихналата сила на арамеите. Последните обаче продължават разселването си из Месопотамия. Там положението започва да се стабилизира към Х в. пр. Хр., когато настъпва поврат в съдбата на Асирия. 

   Възходът започва при царуването на Ашурдан ІІ /934-912 г. пр. Хр./ В неговите анали подробно е представена ужасяващата картина на арамейските нашествия - поголовни кланета на възрастното население, продаване на децата в робство, отвличане на добитък, грабежи...

   Първата грижа на новия цар е възстановяването на разорената и опустошена страна. Ашурдан ІІ предриема всички мерки за преодоляване на кризата. Той започва усилено строителство на укрепления, връща в родината всички прокудени в чужбина съотечественици, активно подпомага земеделците, създава държавни запаси от зърно, съживява търговията. Активните мерки на държавната власт стабилизират страната и въздигат нейната стопанска мощ. Асирия отново минава в настъпление. Ашурдан ІІ предприема походи на север и североизток и успява да отвоюва от арамеите няколко градове.

   Положението продължава да се подобрява и при царуването на сина на Ашурдан – Ададнерари ІІ /911 – 891 г. пр. Хр./. При неговото управление Асирия навлиза в период на мощна стопанска и военна експанзия. Скоро след като се качва на трона Ададнерари ІІ предприема поход на север, нанася съкрушителен удар върху хуритската област Кумани, преминава Тигър и завоюва  областта Кодмух. В 910 г. пр. Хр. започва втория поход в направление басейна на р. Хабур. Асирийската армия бързо подчинява тамошните области, населени от арамеи, след което се насочва на запад и покорява хуритското царство Алзи. 

   Ададнерари ІІ налага безапелационно уседналия начин на живот сред арамеите, населяващи териториите от р. Хабур до Източен Тавър /Армения/. По този начин се оптимизира използването на селскостопанските ресурси в новозавоюваните области. Ето какво казва царят:

„Построих из цялата земя административни сгради. Впрегнах из цялата земя орачи. Увеличих в сравнение с предишните времена запасите от жито.”

   Асирия влиза в стълкновение и с южната си съседка Вавилония. Ададнерари ІІ обвинява вавилонския цар Шамаш-Мудамик /942-905 г. пр. Хр./ в нарушение на мира и му обявява война. Асирийската армия потегля на юг и нанася поражение на вавилонските войски, след което покорява обширни области на изток от Тигър, а на юг достига до Дур-Куригалзу и Сипар. За да изтъкне победата си над Вавилония, Ададнерари ІІ си присвоява титлата „Завоевател на цялата земя на Кардуниаш”.

   Асирийският цар воюва и със следващия владетел на Вавилония Набу-шум-укин /899-888 г. пр. Хр./. Асирийската армия отново удържа победа и в крайна сметка е подписан мирен договор, а двамата царе дават дъщерите си за съпруги един на друг.

   Не така успешни са обаче бойните действия на север срещу могъщия племенен съюз Наири-Уруатри /Урарту/. Ададнерари ІІ провежда четири похода,  докато накрая успява с големи усилия да усмири упорития неприятел.

   Буйният подем на Асирия продължава и при сина на Ададнерари ІІ – Тукулти – Нинурта ІІ /890-884 г. пр. Хр./. През 885 г. пр. Хр. той повежда армията си срещу коалицията Наири-Уруатри, разгромява я, след което се насочва срещу арамейското племенно обединение Бит-Замани. В ожесточено сражение, асирийската армия печели блестяща победа, а царят на Бит-Замани Амебале „прегръща нозете” на повелителя на Ашур и плаща огромен данък във вид на бронз, олово, желязо, говеда и коне. Тук е мястото да отбележим, че при царуването на този владетел за пръв път е въведена кавалерията като род войска. 

   Военната мощ на държавата е съчетана с небивал стопански разцвет. Многобройните дарове, изразяващи се в метали, тъкани, мебели, добитък, коне , които асирийците получават от подвластните народи, съществено увеличават богатствата на страната. Икономическият й просперитет е обусловен от мощната търговска експанзия, както и от грижите, които последните владетели от средноасирийския период полагат за развитието на земеделието, животновъдството и занаятите. Асирийските монарси не оставят пустеещи земи – там царете насилствено заселват хора, които да ги обработват.

 

  По този начин са положени основите на най-славният и бляскав период от историята на Асирия – Новоасирийския, през който страната ще изживее своя звезден миг,  като първата световна империя в историята на човечеството...