С царуването на Ашурназирпал ІІ /Ашшур – нацир – апал/ /883-859 г. пр. Хр./ се поставя началото на пълната политическа и военна хегемония на Асирия в древния Изток, започва методичното и брутално налагане на върховната власт на Ашур върху обширните територии, разпростиращи се от Иран до Средиземно море. 

  Новият повелител притежава всички необходими качества на държавник, политик и пълководец, с които издига държавата до висините на световна сила. Но и пак благодарение на него тази световна сила става най-омразната в Древността. Решителен, смел, енергичен, но и кръвожаден и изключително жесток, „асирийският Хитлер”, повежда армиите на Империята в унищожителни войни, прегазва с огън и меч неприятелските територии, превръщайки ги в безлюдни области. Подлага населението на покорените страни на пълно изтребление при най-малка проява на неподчинение или стремеж към независимост. Огромна част от покореното население се отвеждало в плен, превръщали ги в роби; елита, и тези, които са свързани с предишната власт биват екзекутирани – одирани са живи, обезглавявани, набивани на кол, свързвали ги в живи пирамиди….И с всичко това Ашурназирпал се хвали в своите надписи…

Така постъпват асирийците с предалите се в плен противници:

                                                   

  Ето какво се е случило с непокорното княжество Бит-Халуппа и жителите на неговата столица Сура: „Аз дойдох пред Сура…страх от приближаването на Ашшур, моят повелител, ги завладя…; знатта и простолюдието на града, за да запазят живота си се явиха пред мен и предложиха доброволно да се покорят под моя ярем; някои аз убих, на други съхраних живота, на някои изтръгнах езика; Ахиабаб, синът на Ламаман, когото те повикаха от Бит Адини /жителите на Бат Халуппа го провъзгласили за свой цар-бел. на авт./ аз взех в плен; с неустрашимостта на сърцето си и смелостта на моите войници аз обсадих града; всички воини и метежници бидоха заловени; аз затворих цялата аристокрация в главния дворец;…на главната порта аз издигнах паметник в чест на моята победа; на  знатните метежници, които въстанаха срещу мен аз одрах кожите  и ги превърнах в трофеи – някои оставих да гният в куп, други разпънах на кръст и ги поставих върху купа, някои набих на кол и ги наредих в кръг  около купа…Много от тях отведох в Ашшур, където одрах кожите им и ги закачих на градските стени; офицерите от царската гвардия, метежниците, лиших от живот; после отведох Ахиабаб в Ниневия, одрах му кожата и я закачих на градските стени….”  Ето и последствията от наказателния поход срещу бунтовната провинция  Хулай: „Аз се отправих към Кинабу, укрепен град в провинция Хулай. Със стремителна атака взех града; 600 негови бойци аз унищожих; 3000 пленници предадох на изгаряне; не оставих нито един жив; от труповете издигнах куп, юношите и девиците изгорих; на управителя на този град одрах кожата и я закачих на стената в знак на презрение; градът разруших и изгорих в огън….отправих се към укрепения град Тил, той беше град с три крепости една зад друга; непристъпната крепост и многочислената армия им даваха увереност в своите сили и те не ми се покориха, не приеха моя ярем; с яростна атака и устрем аз взех града; тяхната войска унищожих…много войници взех в плен живи; на едни отсякох ръцете и нозете, на други носовете и ушите, на трети извадих очите; в пределите на града аз издигнах купчина от още живи тела….”  Или превземането на град Дира:

„Срещу  град Дира се бих. Два дни след разсъмване хвърлях гръмотевици, извиках огън и буря. Моите войници се нахвърлиха срещу него със сила – като Буреносната птица. Превзех града, съсякох с меч и отрязах главите на 800 негови войници. Останалите залових и хвърлих в огъня. Една част от живите и купчина глави струпах пред градските порти. Седемстотин жители набих на кол. Младежите и децата  изгорих на клада. Отнесох имуществото им, разруших града и обърнах цялата страна в развалини”.

  Да спрем до тук. Жестоките завоевателни походи и наказателни експедиции хвърлят в ужас покорените народи и съседите на Асирия. Страхът от асирийците е повсеместен и само вестта за приближаващата асирийска армия е достатъчна съответния град да отвори вратите си и населението доброволно да приеме властта на суверена на Ашшур. Именно при царуването на Ашурназирпал ІІ Асирия се превръща в най-ненавистната и омразна държава в древността, всяваща страх и ужас сред съвременниците й, и тази незавидна слава я съпътства до самия й крах, с нея тя остава и в историята...Но това е и целта на този монарх – всяване на сковаващ сърцата страх всред непокорните; всеки, дръзнал да се опълчи срещу свещената власт на Ашшур да знае какво го очаква. Ето с какво задоволство царят ни съобщава за постигнато след похода срещу Вавилония:

„Страхът от моята власт е стигнал чак в Кардуниаш, ужасът от моите оръжия е обхванал Халдея /Южна Вавилония/”.

  Няма да бъдем обаче обективни и справедливи, ако изтъкваме само жестокостта и суровостта на този владетел. Ашурназирпал ІІ като цяло е критикуван от историците за откровения си разказ за жестокостите , на които обрича покорените – заради разпаленото си нравствено осъждане специалистите често пропускат неговите положителни постижения. Той разширява значително влиянието на цивилизацията в Месопотамия, същевременно е създател на Новоасирийската империя. Ашурназирпал ІІ има забележителни постижения и във вътрешната политика. Нека да се спрем малко по-подробно на неговата дейност като военен стратег и държавник. 

  Летописите ни съобщават за девет големи военни кампании. Преди началото на мащабната експанзия, Ашшурназирпал ІІ взема мерки за осигуряване сигурността на империята, създава отбранителен пръстен от буферни васални държави.

  Първият поход е предприет с цел укрепване на северните имперски граници. Армията потегля  в посока северо-изток по горното течение на реката Голям Заб /Горен Заб/, нахлува в Приурмийския район и овладява малкото княжество Киррури. Вторият поход е насочен срещу традиционният враг – конфедерацията Наири – Урарту. Осигурил спокойствието на север, Ашшурназирпал ІІ се отправя на изток, по поречието на р. Малък /Долен/ Заб и достига до южните брегове на езерото Урмия, като по пътя си асирийската армия покорява без особени усилия местните племена и народи. 

  Петата кампания е с направление басейна на Горен Тигър, срещу хуритските княжества Кудмух и Хапхи и арамейското племенно обединение Бит – Замани. След поредица успешни сражения, цялата територия по горното течение на Тигър е присъединена към империята. Малко преди приключване на кампанията, през 879 г. пр. Хр., въстават  арамейските княжества Бит-Халупа и Бит-Адини, с подкрепата на вавилонския цар Набу-апла-иддин І /888-855 г. пр. Хр./. Шестият поход на Ашшурназирпал ІІ е насочен срещу Бит-Халупа. Какво е сполетяло  бунтовната област, читателят вече знае...

 От там  асирийската армия потегля на юг към границите на Вавилония, тъй като между двете страни съществувал спор за пограничните територии. Набу-апла-иддин І прави опит да спре асирийците, но търпи пълен разгром и е принуден да признае върховната власт на асирийския суверен, а спорните територии, разбира се, преминават към Асирия.

  След като урежда отношенията с Вавилония, Ашурназирпал ІІ потегля на запад от р. Хабур, за да сломи съпротивата на враждебното княжество Бит-Адини. Асирийската армия превзема с щурм столицата Капару и избива защитниците. Владетелят на Бит-Адини Ахуни се предава на милостта на победителите. Животът му е пощаден след като плаща огромен данък и предоставя заложници. 

 

  Последната, девета кампания е насочена към Сирия и Средиземноморието. Тук асириецът съчетава демонстрацията на военна мощ със средствата на дипломацията. Владетелят установява приятелски отношения с царете на повечето сирийски държави, получава дарове от средиземноморските градове. Асирия си осигурява достъп до търговските пътища от финикийските пристанища, свързващи Египет и Кипър с Предна Азия. Първоначално Ашшурназирпал ІІ се насочва към малкото царство Кархемъш, но до сражение не се стига. Царят на Кархемъш, изплашен от мощта на имперската армия, доброволно се предава и плаща приличен данък – 20 таланта сребро, 100 таланта мед, 250 таланта желязо и различни скъпоценни предмети /1 талант = 30.3 кг/. Малката армия на Кархемъш е включена в състава на асирийските сили. Тук пристигат и редица владетели на съседни княжества, за да засвидетелстват почитта си към могъщия асирийски монарх. 

   Ашшурназирпал ІІ продължава пътя си през Северна Сирия, Ливан, и спира на бреговете на Средиземно море, като навсякъде приема почести и дарове. В гр. Арибуа е създадена голяма асирийска военна база, и е поставена стела на великия цар редом до релефите на египетските фараони. На нея е изсечен гордия надпис:

„Аз дойдох в Ливан. Аз дойдох до Великото море в страната Амуру. Във Великото море аз умих своето оръжие и принесох жертва на моите богове. Аз приех дан от царете на морския бряг: Тир, Сидон, Библ, Махалат, Маис, Кайц, Амурру и Арад, идващи от вътрешността на морето - сребро, злато, олово, мед, бронзови съдове, пъстри платове, платна, големи и малки животни ... "

 

(зала  B , алабастров релеф 19, понастоящем в Британския музей, Лондон)

(зала  B , алабастров релеф 17, понастоящем в Британския музей, Лондон)

(зала  B , алабастров релеф 3, понастоящем в Британския музей, Лондон)

(зала  B , алабастров релеф 17, понастоящем в Британския музей, Лондон)

  Походите на Ашшурназирпал ІІ донасят на държавата несметни богатства, използвани при построяването на новата столица Калху /библейския Калах/ дн. Нимруд. Всъщност селището е основано още през ХІІІ в. пр. Хр. когато Салманасар І построил тук своята резиденция, но впоследствие запада. Сега Ашшурназирпал ІІ предприема грандиозно строителство в града – построени са прекрасни дворци, административни сгради, величествен зикурат. В новия град има паркове с растения и цветя, които владетелят събира по време на военните си кампании. В Калху има зоопарк, където царят отглежда стада бикове, лъвове, щрауси, маймуни, слонове. В новата столица се обръща особено внимание и на селското стопанство и Ашурназирпал нарежда да се прокопаят канали за да се повиши плодородието в областта около града.

 

  Столицата е открита тържествено през 879 г. пр. Хр. Официалното откриване е съпроводено с невероятна помпозност – на пира присъстват над 50 000 души, сред които цялата знат на Асирия и съседните страни, делегации на неохетските и аморейски княжества, както и видни граждани от всички градове на Финикия, представители на Вавилония.

  Превърнал се в царски град, Калах привлича многоброен народ. Столицата гъмжи от занаятчии, търговци, чиновници, царски хора, писари, войници. Последните продавали тук своята плячка, печелейки огромни състояния. Показателно е, че Ашшурназирпал ІІ заселва новата столица не само с асирийци, а главно с пленници от военните кампании, знак, че идеалът му за империя изключва расовите и национални предразсъдъци.

Релефи от Северозападния дворец на Ашурнасирпал II в Калху (Нимруд):

След смъртта на Ашшурназирпал ІІ властта в Асирия преминава към сина му Шулмапашаред (ак. "приветствие към първенеца"), повече известен като Салманасар III (858 - 824 г. пр. Хр.). Той не само се оказва достоен последовател на делото на баща си, но и го задминава по размах и мащаби на политическата и военната експанзия. По негово време Асирийската империя достига най-голям разцвет и се простира от устието на р. Тигър до Средиземно море. За 34 години на своето царуване Салманасар извършва 32 военни кампании. 

  Към момента на встъпване на Салманасар на престола конфедерацията Наири - Урарту се обединява в една държава - Биайну, известна ни от асирийските летописи като Урарту. Начело на тази млада държава застава цар Араму (864-845 г. пр. Хр.). Още през първата година на своето управление Салманасар предприема поход към Урарту. Отначало той превзема добре укрепения град Ариду и така жестоко си разчиства сметките с жителите и защитниците на крепостта, че управниците на съседните области предпочитат доброволно да се предадат на асирийците. Приемайки в Ариду техния данък и изявленията за подчинение, Салманасар поема на запад от езерото Урмия. Неговата армия извършва един изключително тежък преход през планините Джелу-Даг и Акаран-Даг и навлиза в областта Хубушкия, която е в състава на Урарту. Населението на тази територия не съумява да окаже на завоевателите достойна съпротива. Асирийците навлизат навътре в страната, превземат крепостта Сугуни на брега на езерото Ван, разрушават и опожаряват 14 селища. От Сугуни Салманасар се спуска към  "морето на Наири" – езерото Урмия и "измива там своето оръжие". 

  През същата година асирийският цар потегля срещу арамейското княжество Бит-Адини, което преди време е подчинено от Ашурназирпал ІІ, но след оттеглянето на имперската армия, князът Ахуни отново проявява враждебност към империята. Бунтовната държава създава проблеми на асирийците при проникването им на запад. Ахуни се опитва да окаже съпротива и създава коалиция на арамейските и неохетските княжества, в която освен него влезли Унки, Кархемъш и Яуди. Начело на съюза застава, най-вероятно, царят на Унки Салпалулме. Но в няколко кръвопролитни сражения войските на коалицията претърпяват съкрушително поражение. През  втората година на  управлението си Салманасар ІІІ отново предприема поход към Сирия. Неговата армия преминава през Ефрат по време на пълноводието. Ахуни отново излиза срещу асирийците и отново е разбит. Царят на Яуди Хайа предпочита да изостави опитите за съпротива и изплаща на асирийците данък. Асирийската армия прегазва Бит-Адини, щурмува и превзема столицата Тил-Барсип, но  Ахуни  се измъква и бяга към планината Шитамрат на брега на Ефрат, където се намира неговата резиденция. Асирийците го преследват, залавят го в собствения му дворец, след което ликвидират независимостта на княжеството, а жителите му преселват във вътрешността на империята. Начело на присъединените области Салманасар ІІІ поставя свои наместници, като по този начин налага пряко властта на империята. Много от градовете са  преименувани. Така Тил-Барсип започнал да се нарича Кар-Салманасар.

 

  В 856 г. пр. Хр. асирийската армия преминава през планинския проход Ензит (арм. Андзит) по левия бряг на Ефрат през областите Алзи, Сухме и навлиза в западно-хуритската страна Диаухов, на югоизточното крайбрежие на Черно море. След като разбива царя на Диаухов, Салманасар ІІІ удря по Урарту от северозапад. Непосредствено до град Арзашку в планината Аддури асирийците се сблъскват с урартските войски. В свирепото сражение урартците са съвършено разбити, а имперската армия превзема цялата област, разположена на северозапад от езерото Ван. Следват обичайните по онова време зверски саморазправи над населението, грабежи и разорение, ярко описани в "Аналите". Урартския цар Араму е принуден да се спасява, а Салманасар ІІІ нарежда да изваят образа му на планината Еритиа, в чест на великата победа. След това армията прекосява Приурмийския район,  и се връща в Асирия.   

  Вероятно около 854 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ е оказал подкрепа на един от претендентите за вавилонския престол. Като идва на власт, Мардук-закир-шуми (854-827 г.пр.Хр.), отстъпва част от своите територии на Асирия, като става фактически васал на Салманасар.

Военната кампания през 854 г. пр.Хр. е насочена на запад. По това време Южна Сирия и Палестина осъзнават заплахата от страна на империята и съумяват да се обединят. Пред лицето на новата опасност за известно време е забравена ожесточената борба между Израел и  държавата Арам, която се намира по на север, с център гр. Дамаск. Доскорошните заклети врагове сключват помежду си мир и  формират антиасирийска коалиция. Войските на империята нанасят унищожителен разгром на коалиционните сили, както ни осведомява и самия Салманасар ІІІ:

  "Аз изтребих техните войски. 12 царе излязоха срещу мен, за да се сразят с мен; аз излязох на бой с тях и ги победих. Взех в плен техните колесници, конница, оръжие. Царете се разбягаха, за да спасят своите животи... " 

  Царят на Кархемъш Сангара (~876- 846 г. пр. Хр.) изпраща богати дарове, а също и дъщеря си, която е съпровождана от 100 дъщери на кархемъшски велможи. След това асирийската армия преминава Оронт, преодолява планината Аман и се спуска в Киликия, където награбва огромна плячка. По този начин, асирийците завършват подчиняването на Северна Сирия и погледът им вече се обръща към южните територии.

  На следващата година Салманасар ІІІ започва грандиозен поход за пълното подчинение на Сирия. Имперските войски се насочват първоначално на северозапад, превземат големия търговски град Халпу /дн. Алепо/, след което настъпват по средното течение на р. Оронт и нахлуват на територията на държавата Хамат. Без да срещнат сериозна съпротива асирийците овладяват няколко градове. Пред лицето на тази угроза, царят на Хамат Ирухлени незабавно търси помощта на съседите. На призива му откликват десетки царства от Сирия, Палестина, Финкия, Киликия, на помощ се притичват и арабите. Почти цяла Предна Азия се вдига срещу нашествениците. Асирия се изправя срещу мощна коалиция.

  Асирийските източници, говорейки за силите на коалицията, упоменават 12 държави, но на преден план излиза царството Арам. Трябва да отбележим, че името на царя на Дамаск до днес предизвиква спорове сред учените. Работата е там, че в Библията се посочва, че цар на Арам през този период е бил Бен-Хадад (арам. Бар-Хадад), асирийските текстове посочват друго име - Адад-Идри. Същевременно анализа на текста показва, че става дума за един и същи човек. За обяснение на този различен прочит са се издигали различни хипотези, но най-вероятно, окончателно няма да бъде разрешен този проблем. Споменатия Адад-Идри (880-844 г. пр.Хр.) предоставя за съюзната армия най-големите сили - 1200 колесници, 1200 конници и 20 000-на пехота. На второ място се споменава Ирухлени (~860-853 г. пр.Хр.), царя на Хамат, който предоставя 700 колесници, 700 конници 10 000 войници. Като трети е посочен израелския цар Ахав (869-850 г.пр.Хр.) с 2000 колесници и 10 000 войници. Тези три държави образуват ядрото на военния съюз. Свои войски представят също финикийските градове. На помощ идват дори амонитяните и арабският шейх Гиндибу, който изпратил войници на камили. В текста са споменати и 1000 войници на мусрийците. Големи спорове предизвиква въпросът, трябва ли  да се отъждествява страната Муcри с Египет или пък това е някакво малко княжество в Сирия или Анатолия. Войските на съюзниците започват да се съсредоточават до гр. Каркар в Хамат, очаквайки наближаването на имперската армия. Тук през 853 г. пр.Хр. става прочутата кървава битка.

  Салманасар ІІІ описва пълния успех на своята армия; той твърди, че е изтребил 14 000 вражески войници, като покрива с телата им  цялата равнина. Асирийската победа обаче, не е потвърдена от други извори, а като се имат  предвид последиците от битката, едва ли тази „победа” е толкова пълна, дори можем да говорим и за поражение на имперските войски. В научната литература няма единодушие по отношение на изхода на това сражение. Факт е обаче, че имперската армия е толкова изтощена, че в продължение на четири години не са предприети никакви военни действия.

 

  Едва през 849 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ възобновява опита си да покори Сирия и Палестина. За целта асирийският цар потегля със 120 000-на армия – невиждана за онова време военна сила. Политическата ситуация се оказва благоприятна за империята - по това време антиасирийската коалиция започва да се разпада и бившите участници в съюза влизат в остри конфликти помежду си. По всичко личи, че този път кампанията ще има успех.

   Скоро след битката при Каркар Израел излиза от съюза и възобновява борбата си срещу Арам. Заедно с юдейския цар Иосафат (873-849 г. пр. Хр.) той напада принадлежащия на Арам град Рамот-Гилеат, който е разположен на търговския път Дамаск-Арабия. В едно от сраженията Ахав е смъртносно ранен и не след дълго умира. Неговият син Охозия (850-849 г.пр.Хр.) след две години умира бездетен, и на израелския престол се издига втория син на Ахав, Иорам (849-842 г. пр.Хр.). Въпреки тези събития, Салманасар ІІІ получава отпор от страна на антиасирийската коалиция както през 849 г. пр. Хр., така и по време на последвалите походи в Южна Сирия през 848 и 846 г.пр.Хр. 

  Става ясно обаче, че сирийските царства дълго не могат да противостоят на асирийската сила и повечето от тях стават васали на империята. Все пак Салманасар ІІІ успява да наложи влиянието си над Сирия и Палестина. 

   Царят налага влиянието на империята на изток, като преминава планината Загрос и през Кюрдистан нахлува в Северозападен Иран. Там за първи път асирийците се срещат с племената на мидийци и перси, дошли по тези земи в края на ІІ хил. пр. Хр. от север. Асирийската експанзия в последствие налага месопотамската цивилизация над тези ирански народи, а в крайна сметка персите, покрай връзките си с Асирия се оказват наследници на великата империя и предават много черти на асиро-вавилонската култура на древните гърци, а чрез тях – и на останалия свят. Рейдът на асирийската армия през 843 г.пр.Хр. в Иран няма за цел да присъедини тези територии към империята. Това е обикновен грабителски поход и след като се наплячкосва, армията се връща обратно, водейки и хиляди пленници.

  През 841 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ отново се захваща с Южна Сирия. По това време в страните участващи в коалицията се случват някои промени. От Израелското царство се отделя областта Моав и всички опити да бъде върната се оказват безрезултатни. Решавайки да се възползва от отслабването на своя заклет враг, царят  на Арам Адад-Идри започва нова война срещу Израел. Но израелтяните нанасят поражение на арамеите под стените на обсадената си столица Самария. Това поражение предизвиква политическа криза в Дамаск, задълбочила се от тежката болест на Адад-Идри. Един от царските пълководци Хазаел (844-804 г. пр. Хр.) удушава Адад-Идри с мокро одеяло и сам заема трона на Арам. Израелския цар Иорам не пропуска да  се възползва от събитията в Дамаск. В съюз с царя на Юдея Охозией (842 г. пр. Хр.) те отново се насочват към града Рамот-Гилеад, при стените на който Иорам е сериозно ранен. По инициатива на пророка Елисей, който рязко се изказвал срещу засилването на финикийските култове, в Израел избухва бунт, който довежда на власт военачалника Ииуй (Иегу) (842-815 г. пр. Хр.). В резултат на тези преврати през 841 г. пр. Хр. на Салманасар успява да противостои вече само Арам. По всяка вероятност асирийците подчиняват Хамат и се срещнат с войските на противника в планинските хребети на Антиливан. В битката при планината Саниру Хазаел търпи поражение и Салманасар, най-после, пробива към Дамаск. В  "Аналите" той съобщава, че е изсекъл овощните градини около арамската столица, но за превземането на самия град нищо не съобщава. Вероятно, Дамаск устоява на щурма. Асирийската армия поема на юг през територията на Израел до планината Кармел. Салманасар ІІІ приема данъка и изявленията за покорност и подчинение от израелския цар Ииуй /на черния обелиск, съхраняващ се в Британския музей, го виждаме как се кланя на Салманасар/, а също от царете на Тир и Сидон. Египет също демонстрира приятелско отношение към Асирия, като фараонът изпраща на Салманасар дар от камили, хипопотам и други екзотични животни.

 

  През следващата година на Салманасар се подчинява и плаща данък царят на неохетското царство Унки в Северна Сирия. Някъде по същото това време или с няколко години по-късно Салманасар поставя на трона на Унки своя довереник Лубарну II, а военните сили на царството са включени в състава имперските въоръжени сили.

  През 838 г. пр. Хр. асирийската армия отново се стоварва върху Арам, като този път Дамаското царство е оставено само срещу имперската мощ, тъй като всички негови съюзници са вече васали на Асирия. Арамеите отново претърпяват поражение, разрушени са редица градове в царството, но Дамаск пак устоява на атаката. Тъй като Салманасар нищо определено не съобщава за завзетата плячка, може да предположим, че кампанията от тази година не  постига очакваните успехи. Това е последния поход на Салманасар в Южна Сирия. Вече застаряващия и уморен от непрекъснатите походи асирийски цар разбира, че е време да обърне повече внимание на вътрешното положение в страната.

  Не му е съдено обаче да се отдаде на спокойствие на вътрешните дела на империята. Външнополитическата обстановка продължава да е тревожна, като този път заплахата идва от северния съсед Урарту. 

   На практика четвърт век Салманасар не безпокои Урарту, зает с борбите със Северносирийските и Южносирийските съюзи. За това време държавата Урарту значително укрепва и израства като могъща сила. Истинското издигане на това царство е свързано с името на цар Сардури I (840-825 г. пр. Хр.). Той нарича себе си не само "цар на Биайнели (Урарту), управник на града Тушпа", но и "велик цар, силен цар, цар на обитавания свят, цар на Наири". Съдейки по тази титулатура, Урарту явно претендира за съперничество с Асирийската империя. Позицията на империята като единствена велика сила и нейното влияние в Предна Азия са сериозно застрашени.

  През 832 г. пр. Хр. Салманасар ІІІ изпраща срещу Сардури І своя генерал Дайан-Ашшур, но урартите  удържат на удара и не допускат асирийската армия да проникне навътре в страната. Въпреки, че 50 града са подложени на грабеж, този поход се оказва безславен за Асирия.

 

  От Северна Сирия също пристигат тревожни новини. През 831 г. пр. Хр. в Унки антиасирийската партия сваля марионетния цар Лубарна, и на власт идва Сурри. Асирийския цар тутакси изпраща Дайан-Ашшур да възстанови реда в северносирийската държава. Сурри е свален и екзекутиран, а на трона Дайан-Ашшур поставя някой си Саси.

  Последните години от живота си Салманасар ІІІ прекарва в Калху. Той се занимава със строителство, разширява града, издига нови храмове и сгради. Края на царуването на великия цар е помрачен от вътрешни смутове. През 827 г. пр. Хр. избухва голямо въстание, оглавено от първородния син на Салманасар ІІІ Ашшур-дан-аплу. Принцът смятал себе си за пренебрегнат, тъй като Салманасар посочва по – малкия си син Шамши-Адад за наследник на трона. Въстанието обхваща 27 града на вътрешна Асирия и е подкрепено от земеделците, които изпитват големи затруднения заради непосилните данъци. На страната на царя застава действащата армия, но изминават почти две години, докато бъдат потушени огнищата на въстанието. Потърсена е и помощта на вавилонския цар. В замяна на тази помощ Салманасар е принуден да върне областите, които преди двадесет и пет години са му дадени от Мардук-закир-шуми. Договорът е скрепен с брак – престолонаследникът Шамши-Адад се жени за вавилонската принцеса Шаммурамат. 

По време на тези събития, в 824 г. пр. Хр. , неуморимият воин Салманасар ІІІ склапя очи.