Наследява го синът му Салманасар V /726-722 г. пр. Хр./ който продължава с голямо усърдие делото на баща си. През неговото царуване обаче вътрешно-политическата обстановка е твърде усложнена и младия цар се сблъсква с редица трудности при осъществяване на своята политика. Коренните промени  в управлението на империята предизвикват определени противоречия в асирийското общество и довеждат до възникването на две противоборстващи партии. Реформите на Тиглатпаласар ІІІ твърде много издигат ролята на армията в политическия живот на империята. В нея вече могат да постъпват и представители на най-нисшите и бедни слоеве на населението, като по този начин им се дава възможност да градят кариера и да се издигнат сред елита на асирийското общество.  Армията става опора на т. нар. Асирийска партия. Тази нееднородна по своя състав групировка се обявява твърдо за провеждане на завоевателна политика и всеотдайно подкрепя авторитарните стремежи на царската власт.   

  Асирийската и вавилонската аристокрация по традиция разполагат с изконни привилегии, произтичащи и от факта, че древните градове в Месопотамия притежават право на самоуправление. А местната власт е в ръцете на аристократите. Освен това, тези градове са освободени от държавни повинности, военна служба, данъци и такси. Такива привилегии никак не кореспондират с новата политика на централната държавна власт.   Политическата групировка, обединяваща  аристокрацията, няма нищо против завоеванията и разширяването на сферите на влияние. Стига това обаче, да не е за сметка на нейните права. А благородниците нямат никакъв интерес от засилването на властта на монарха и срещу това те се борят с всички възможни средства. След влизането на Вавилон в състава на Империята, не дотам обиграната асирийска аристокрация получава солидна подкрепа от своята вавилонска посестрима. Интересите на благородническата партия, условно наричана „вавилонска”, все повече влизат в конфликт със стремленията на двора и армията. Докато е жив великия цар, тези противоречия са обуздавани от могъщата му десница. Държава, общество, благородници се подчиняват безропотно на желязната му воля. Но тлеещото недоволство избуява след смъртта му и се стоварва върху главата на неговия син.

  Наред с тези вътрешни противоречия се усложнява и международната обстановка. Смъртта на могъщия Тиглатпаласар ІІІ вдъхва у покорените народи надежда за освобождение. Избухват въстания във Филистимското царство, гр. Тир и редица финикийски градове. Наистина само при появата на имперската армия, управниците на бунтовните градове отново прекланят глава. Само Тир не се подчинява, и асирийската армия започва тежка обсада, продължила 5 години, почти през цялото управление на Салманасар V. Липсата на флот не позволява пълна блокада на островния град. Съюзникът на  Тир, израелският цар Осия, решава да потърси помощта на Египет срещу Асирия. Същевременно прекратява плащането на данъка към империята. Отговорът на фараон Тефнахт І обаче е обезкуражаващ. Египет в момента изпитва трудности и не желае да се забърква в конфликти. Без да прекратява обсадата на Тир, през 724 г. пр. Хр. Салманасар V с част от армията  се насочва срещу Осия. Последният, изплашен от разправата, изпраща посланици и моли за среща с асирийския монарх. Израелският цар пада в краката на Салманасар V и обещава да поднови плащането на данъка, но асириецът е непреклонен. Осия е арестуван и хвърлен в затвора, а столицата на Израел, гр. Самария е блокирана от асирийските войски. 

  Във външнополитически план нещата се развиват благоприятно за Салманасар V, но във вътрешната политика той допуска изключително груба грешка. Явно му липсват тактът, далновидността, и дипломатичността на баща му, който се съобразява с реалностите и не посяга на правата на градовете, храмовете и благородниците. Синът отива твърде далеч. Под давлението на Асирийската партия, Салманасар V издава указ, с който ликвидира данъчните привилегии на такива свещени за всеки асириец и вавилонец центрове като Ашшур, Вавилон, Сиппар, Харан. Това предизвиква бурна реакция сред обществеността в империята, както и огромното възмущение и негодувание на висшите управляващи кръгове. Докато царят се занимава с обсадата на Тир, в Асирия избухва въстание. Салманасар V е обявен официално за свален от власт и впоследствие убит. Метежът довежда на власт Саргон ІІ /721 – 705/, който голяма част от асиролозите считат за по-малък брат на Салманасар V. 

  В своите надписи Саргон ІІ нищо не споменава за баща си, какъвто е обичаят. Самото му име Саргон /Шар-укин/ , което означава „истински цар” е характерно за узурпатор, от тук може би следва да заключим, че неговата власт е нелегитимна. Но дори и така да е, той си остава един от най-великите асирийски монарси. По своите качества Саргон ІІ почти не отстъпва на Тиглатпаласар ІІІ. Пред новия цар стоят много трудни задачи за решаване. Държавният преврат в империята отприщва вълна от бунтове и недоволства из провинциите, усложнява се драстично международната обстановка. Във Вавилония властта е завзета от халдейския вожд Мардук-апла-иддин ІІ /722-710 г. пр. Хр./, който сключва съюз с антиимперска насоченост с царя на Елам  Хумпаникаш / 742-717 г. пр. Хр./ . На север Урарту се възстановява след разгрома който й нанася Тиглатпаласар ІІІ, и отново се подготвя за активни действия. В Сирия и Палестина възниква нова антиасирийска коалиция. В самата Асирия положението продължава да е неспокойно, сред асирийското общество все още бушуват страсти. Саргон ІІ започва с решаването на вътрешните проблеми. Той  издава указ с който тържествено потвърждава и умножава привилегиите на градовете и храмовете, включително и във Вавилония. С това емоциите сред асирийското общество са успокоени, а благородническата партия е удовлетворена. Така Саргон ІІ изпълнява своя дълг пред аристократичните кръгове, които му помагат да дойде на власт. Сега вече царят може да насочи усилията си към решаването на външнополитическите задачи.

 

  В 721 г. пр. Хр. Саргон ІІ настъпва срещу узурпатора Мардук – апла – иддин ІІ. Походът обаче завършва трагично. Обединената армия на Елам и халдеите се среща с асирийските войски край град Дер и им нанася страшно поражение. Съюзниците така и  не извличат никаква полза от победата си. Дер остава в границите на Асирия. Саргон ІІ изоставя Вавилония и се захваща със сирийските дела.

   В Сирия недоволството срещу империята прераства във въстание, чийто инициатор е владетелят на Хамат Яубиди. Скоро към него се присъединяват Арпад, Симир, Дамаск, Газа, Израел. Образува се нова мощна антиасирийска коалиция. Едновременно с това, срещу Асирия се обявява и Филистимското царство, което се ползва с активната поддръжка на Египет. В тази сложна обстановка Саргон ІІ не губи време и действа бързо и решително. Той насочва армията си срещу коалицията и се среща с обединените й сили край град Каркар, където преди 130 г. късметът бе изневерил на Салманасар ІІІ. Сега обаче, асирийската армия напълно разгромява съюзническите сили. Царят на Хамат бяга, но е заловен и екзекутиран, а царството му превърнато в имперска провинция. Дамаск е превзет и разрушен. Израел също плаща висока цена заради участието си в коалицията. Столицата Самария е превзета от имперската армия, а най-видните израелтяни, 27280 души, са депортирани в земите на Мидия, за което ни съобщава самият цар: „В началото на своето управление аз обсадих и взех град Самария. 27 280 негови граждани аз отведох в плен. За себе си взех 50 колесници. Пленените отведох в Асирия, а на тяхно място заселих хора от други победени страни. Над тях поставих чиновници и наместници и ги обложих с данък, така, както е било при предишните асирийски царе.” Израел е включен в състава на империята, а гр. Самария става център на нова провинция. 

  В 720 г. пр. Хр. идва редът на Филистимското царство. В южните територии на княжеството Газа имперската армия пресреща филистимците и съюзната им египетско-нубийска армия. В разразилата се битка, асирийците печелят пълна победа. Египетският пълководец бяга от полесражението като „пастир, който изоставя стадото си”, както подигравателно отбелязват асирийските летописи. Асирийците преследват разбитата египетска армия до самите граници на Египет. Но Саргон ІІ не се решава да нахлуе в страната - с египтяните е сключен мир, а те се отказват от вмешателство в азиатските работи.

  След това асирийската армия погва арабските племена тамуд, ибабиди и др., които също влизат в коалицията. В края на сирийско-палестинската кампания  в 720 г. пр. Хр. асирийците отвеждат в плен ок. 90 000 души. 

  След успехите в Сирия, мощната асирийска армия се насочва срещу богатия средиземноморски град Тир. Но той се оказва костелив орех за асирийците, въпреки, че на разположение на царя се явява флота, предоставена му от финикийски търговски градове, съперници на Тир. Въпреки плътната обсада, прекъснатия подвоз от континента, жителите на Тир храбро отстояват независимостта си. Не ни е известно как е приключила обсадата на града. По всяка вероятност се е стигнало до преговори, в които Тир е признал сюзеренитета на Саргон ІІ.

  Империята отново по категоричен начин налага властта си в Предна Азия. Градовете по средиземноморското крайбрежие съхраняват самостоятелността си като признават върховната власт на Асирия, на юг продължават съществуването си малките васални царства Юдея, Амон, Моав и Едом. Останалите територии на Сирия и Палестина са включени в пределите на империята. 

  Срещу Асирия неочаквано се явява нов неприятел. Това е Фригийското царство в Мала Азия. През VІІІ в. пр. Хр. тази страна преживява  разцвет и се издига като една от могъщите държави в региона. Най-голяма мощ тя достига при управлението на цар Мидас /725-696 г. пр. Хр./. Той разпростира влиянието си върху Лидия, слага ръка върху златните находища край р. Пактол, разширява границите на държавата до планината Тавър. Фригия  се превръща в сериозна заплаха за интересите на империята в малоазийския район и сблъсъкът е въпрос на време. Събитията са ускорени от малкото царство Кархемъш. В 718 г. пр. Хр. неговият цар Пизирис прави опит да отхвърли асирийската власт и отправя послание до фригийския цар с молба за помощ. Във Фригия се отзовават с готовност – там отдавна замислят настъпление към териториите на Северна Сирия. Кореспонденцията обаче попада в ръцете на асирийските шпиони и имперската военна машина е задвижена незабавно. Асирийската армия се отправя срещу Кархемъш. Фригийските войски с бърз марш прехвърлят Тавърските масиви идвайки на помощ, но ги застига злощастна съдба – имперската армия ги пресреща и им нанася унищожителен погром. Кархемъш е превзет, разрушен а населението – депортирано.  

  Саргон ІІ усмирява запада, но скоро му се налага да насочи вниманието си отвъд северните граници на империята, където се очертават сериозни събития. Урартският цар Руса І /735-713 г. пр.Хр./ съумява да възвърне повечето територии, отнети по времето на Сардури ІІ, стабилизира държавата и дори подготвя завоевателни кампании. Това не остава незабелязано от бдителната Асирия и Саргон ІІ възнамерява да удари по засилващия се северен съсед. Неочаквано обаче се появява нов, непознат участник в политическите събития. Това са страшните кимерийци. Руса І започва настъпление в Задкавказието, но там се сблъсква с ордите на тези страшни завоеватели. Излезли от степите на Северното Причерноморие, те се настаняват в западните територии на съвременна Грузия и от там започват набези в териториите на Урарту. Кимерийците са въоръжени с много ефективни лъкове и стрели с железни накрайници, оръжие, което в последствие ще бъде прието от всички армии. Но сега далекобойността на кимерийските лъкове и необичайната тактика в боя хвърля в ужас урартските войски. Руса І трябва да изостави завоевателните си намерения и да спасява собствената си държава. Всъщност Урарту е спасена благодарение на факта, че кимерийците все още не умеят да превземат крепости.  А такива има по цялото протежение на северната граница на държавата. Мощният отбранителен пояс отказва варварите от нашествие във вътрешността на Урарту и те поемат към Мала Азия. 

  Предчувствайки сблъсъка с Асирия, Руса І търси помощта на Фригия и сключва съюзен договор с цар Мидас. Изпратени са и посланици при мидийските князе. Интригите на урартските емисари успяват да подтикнат един от тях – Дайаку , да въстане против империята. Саргон ІІ повежда армията си първо срещу мидийският княз. В 715 г. пр. Хр. асирийците потушават набързо бунта на Дайаку и го пленяват заедно със семейството му. От Мидия имперските сили нахлуват в Урарту, превземат 22 крепости и натоварени с плячка се завръщат в Асирия. Саргон ІІ обаче замисля съкрушителен удар по Урарту, която преживява нов възход и отново започва да плете интриги срещу империята, а асирийците нямат намерение да търпят съперници. 

  В началото на юни 714 г. започва подготовката на осмия поход на Саргон ІІ, първоначално замислен като наказателна експедиция против съюзниците на Руса І  -  прикаспийските държави Зикерту и Андия, които все още не са склонни да се покорят пред асирийската мощ. Явяването на могъщата асирийска сила кара владетелите на Манна и Аллабрия да засвидетелстват своето покорство към имперския суверен и да му поднесат богати дарове – коне, мулета, камили, рогат добитък. От там Саргон ІІ потегля на юг към Парсуа, може би за да заблуди Урарту относно своите истински намерения. Създадено е впечатление, че асирийците се готвят за нов поход в Мидия, но целите им всъщност са съвършено различни. От Парсуа те се отправят с бърз марш на север и навлизат в територията на Манна чийто цар Уллусуну, съгласно предварителна договореност им подготвил продоволствени складове и коне. По молба на маннейския цар, Саргон ІІ обещава да започне поход срещу Урарту и да върне на Манна южното и източното крайбрежие на езерото Урмия. Манна добива статут на съюзна държава. Армията продължава на север и нахлува в Зикерту. Там асирийците овладяват 13 крепости, а царят на Зикерту бяга при Руса І. Войските на антиасирийската коалиция се съсредоточават в областта Уишдиш. Саргон ІІ получава сведения от своите агенти за движението на неприятеля и по обходни маршрути асирийската армия наближава врага. Нищо не подозиращият за приближаването на Саргон урартски цар се установява на лагер в една гориста местност. В средата на нощта асирийците внезапно връхлитат върху лагера и нанасят на коалицията страшен разгром, а Руса І бяга и се затваря в столицата си Тушпа където слага край на живота си, пронизвайки гърдите си с кинжал. Саргон ІІ шета из Урарту, като плячкосва и опожарява градовете, подпалва реколтата, сече дърветата и ги гори, събаря дигите. Скътаният високо в планининте Мусасир, култов град на бог Халди, покровител на Урарту, отказва да се подчини на  Саргон ІІ. Асириецът решава да го използва за назидание, въпреки, че е свещен град и труднодостъпен. Отпраща основните сили в Асирия и повежда ескадрон от 1000 кавалеристи към Мусасир. Когато пристига в града, заварва празник, на който Халди коронясва престолонаследника на Урарту. Богът и съпругата му са взети в плен, гражданите на Мусасир са изселени, а в Асирия е откарана богата плячка.

 

  През 710 г. Саргон ІІ се прибира и се заема с размирна Вавилония. През десетте години на управление на племенните халдейски вождове търговията е твърде разстроена, анархията е пълна. Своеволията на халдеите нямат край. За да задържи еламците като съюзници Мардук-апла-иддин ІІ е принуден да им заплати богато възнаграждение. Нуждаейки се спешно от пари той ограбва храмовете, праща в затвора знатните граждани и конфискува имуществото им. Недоволството на вавилонското общество срещу халдеите расте с всеки изминат ден. Жителите на големите градове вече са готови за нахлуването на асирийската армия. Когато силите на империята настъпват, халдеите се оттеглят, а градовете на Вавилония отварят портите си и посрещат радушно Саргон ІІ, който както подобава, „поема ръката на Бога” на Новогодишния празник във Вавилон, т.е., коронясан е за цар на Вавилония. За да докаже своето благоразположение към вавилонската аристокрация, Саргон ІІ жени сина си, престолонаследника Синахериб за знатна вавилонка.

Мардук-апла-иддин ІІ бяга на юг към Приморието, преследван от асирийците. Елам от страх  пред стълкновение с Асирия отказва убежище на своя съюзник. Халдеецът все пак успява да се скрие, но къде точно – това ние не знаем. 

(Музей Лувър, Париж)

(Музей Лувър, Париж)

(Музей Лувър, Париж)

(Музей Лувър, Париж)

(Музей Лувър, Париж)

  Саргон ІІ е зает твърде често с решаването на външнополитическите задачи, но отделя значително внимание и на вътрешните работи на империята. След кампанията срещу Урарту, ок. 713-712 г. пр. Хр. царят започва изпълнението на своя отдавнашен замисъл – да построи град и резиденция, достойни за величието му. На североизток от Ниневия, той започва изграждането на новата резиденция Дур – Шаррукин /”Крепост на Саргон”/. Планът на двореца е съставен лично от самия цар и до завършването му, той постоянно следи строителните работи. През 707 г. пр. Хр. новата столица е открита тържествено. Там е построен величествен царски дворец, издигнат върху изкуствена тераса, великолепен храм на бог Ашшур и седеметажен зикурат, висок 43 м. Щателно планирания град е ограден със седемкилометрова крепостна стена, достигаща височина от 20 м. На всеки 27 м  от стената се възвисявала четириъгълна кула, висока 24 м.  В кварталите около резиденцията са преселени жители „от четирите краища на света”. Просперитетът на града обаче е твърде кратък. Синът на Саргон ІІ Синахериб го изоставя и премества столицата в Ниневия.

  Скоро от северозапад връхлита страшна опасност. Откъм териториите на Урарту нахлуват многобройни орди варвари, предвождани от кимерийците. Царят на Урарту безуспешно се опитва да ги спре и те навлизат в асирийска територия. Незабавно имперските армии потеглят срещу жестокия враг. През 705 г. пр. Хр. в Мала Азия, ок. планината Тавър, асирийците се сблъскват с варварите. В кръвопролитната битка Саргон ІІ пада убит, но асирийската армия удържа победа. Варварските орди са изтласкани към вътрешността на Мала Азия.

 

 

 

 

  Синът на Саргон ІІ, Санахериб /Син-аххе-ериба/ /705 – 681 г. пр. Хр./, встъпва на трона през август 705 г. пр. Хр. За разлика от баща си, новият цар е изцяло поддръжник на армията, самият той има опит като офицер, сражавал се на северните фронтове. Суров и безкомпромисен по природа, в  политиката разчита предимно на грубата сила. Аристокрацията и особено жреческото съсловие не се ползват много с доверието на царя. Пренебрежителното си отношение към жреците Синахериб демонстрира още по време на коронацията – той отказва религиозните церемонии в храма на Мардук при встъпването му на трона като цар на Вавилония. Това незачитане на традициите предизвиква възмущението на вавилонското общество, от което не пропуска да се възползва стария асирийски враг Мардук-апла-иддин ІІ. С помощта на еламския цар Шутрук – Нахунте ІІ /717-699 г. пр. Хр./, той се завръща триумфално във Вавилон и заема трона. В същото време се раздвижват покорените народи на Сирия, Палестина, Финикия. Мардук-апла-иддин ІІ веднага праща посланици при  царете на зависимите от Асирия държави с богати дарове и предложение за съвместна борба. Предложението на халдееца е прието с готовност. В новата антиасирийска коалиция влизат Юдея, Тир, Аскалон, Арвад. Първоначално те преустановяват плащането на данъка към Асирия, но съзнавайки колко трудна ще бъде борбата с могъщата империя, бързо предприемат всички мерки по отбраната на градовете и боеспособността на войските си. Царят на Тир Елулай започва спешно да укрепва отбранителните съоръжения на градовете в континенталните си владения. Юдейският владетел Езекия /715- 687 г. пр. Хр./ моли Египет за помощ и усилено строи отбранителна линия по границата на царството си. В Аскалон въстаналите граждани свалят асирийския губернатор Шарулудари и на негово място за управител на града назначават местен човек, някой си Сидикия, който започва активна подготовка за война. Единствено царят на Екрон Пади отказва да измени на Асирия и да се присъедини към коалицията. Езекия насочва войските си срещу него, сваля го от трона и присъединява Екрон към държавата си. Коалицията се радва на мощна подкрепа от Египет, който изпраща в помощ значителни военни сили. Империята се оказва обкръжена от вражески обръч – от запад коалиция от сирийски и палестински държави, ръководена от юдейския цар Езекия, и от изток и юг Вавилония и Елам. В тази тревожна ситуация Синахериб е принуден незабавно да предприеме ответни мерки. Първият удар е насочен срещу люто ненавижданата вавилонска олигархия – тъй изменчива в политиката си към Асирия. Западът може да почака.

  В 702 г. пр. Хр. започва походът срещу Вавилония. Асирийското командване своевременно получава сведения от разузнаването за движението на вражеските сили. Съюзните халдейски и еламски войски се съсредоточават в околностите на гр. Киш. Асирийската армия с бърз марш се насочва срещу тях и в свирепа битка им нанася унищожително поражение. Мардук-апла-иддин ІІ отново успява да се измъкне от ръцете на асирийците и се укрива. Вавилон, останал без защита, се предава без бой. Царския дворец, съкровищата са напълно разграбени. Асирийските войски шетат из останалите области на Вавилония, но разрушителната им стихия изпитват най-вече южните халдейски княжества, подложени на опустошителен разгром. От там са депортирани 200 000 души и преселени във вътрешните области на империята. Върху цялата територия на Южна Вавилония е наложена пряка асирийска власт и са назначени губернатори. На трона на Вавилон Синахериб назначава цар-марионетка – възпитания в Ниневия вавилонски аристократ Бел-ибни – „последното куче в моя дворец”, както асирийския цар презрително го нарича.

  След като приключва с Вавилония и халдеите, асирийската армия се насочва към северо-запад, прехвърля планината Загрос и нахлува в земите на каситите. Голяма част от населението е депортирано а страната е подложена на опустошение, и включена в състава на провинция Аррапха. От там армията навлиза в областта Елипи, разположена край северната граница на Елам. Местният владетел Испабара бяга, а Синахериб „цялата тази обширна област разори, подобно на ураган”. Покорената територия е превърната в провинция с център гр. Елензаш, преименуван в Кар-Синахериб. По обратния път, Синахериб приема даровете и изявленията за лоялност на мидийските князе.

 

  В 701 г. пр. Хр. започва походът на запад. Още при появата на асирийската армия, коалицията започва да се разпада. Някои от управителите на финикийските градове, както и царете на Амон, Моав и Едом бързат да поднесат дарове и да уверят мощният асирийски монарх в своята лоялност към империята. Най-упоритият противник на Асирия, царят на Тир Елулай, не се надява на пощада и бяга в Кипър. На негово място Синахериб поставя Итобаал ІІІ, който се задължава да плаща редовен годишен данък. Някои от континенталните градове са разрушени, но Тир с неговото огромно икономическо значение за региона остава непокътнат. След усмиряването на Финикия, Синахериб се насочва към Филистимското царство. Асирийците превземат Аскалон и близките градове, свалят Сидикия от власт, след което го изпращат в Ниневия заедно с целият му род, и връщат на власт губернатора Шарулудари. В същото време в Палестина настъпва египетската армия, изпратена от фараон Шабатака /703 – 690 г. пр. Хр./ от ХХV Кушитска /етиопска/ династия. В близост до Екрон, Синахериб пресреща египтяните и им нанася пълен разгром. Хвърленият в затвора от бунтовниците цар на Екрон Пади е освободен и отново заема трона, като заедно с царете на Ашдод и Газа се заклина във вярност на асирийския цар. Съзаклятниците са арестувани, като част от тях са екзекутирани, а останалите – изпратени в Асирия. Сега вече идва редът на главния подстрекател на бунта срещу империята – Юдея. Цар Езекия трескаво започва да се готви за отбрана, макар прекрасно да съзнава цялата обреченост на борбата срещу могъщата имперска армия. Може би все още разчита на помощ от Египет и това в голяма степен  го крепи да продължи съпротивата. Като за начало той дава заповед да се засипят всички водоизточници по пътя на предполагаемото нашествие. Извършва всеобща мобилизация, свиква под знамената народно опълчение. Цяла Юдея е вдигната на оръжие. Синахериб подлага на обсада юдейският град Лахиш, а част от армията потегля срещу Йерусалим. Скоро Лахиш пада в ръцете на асирийците, Езекия се оказва затворен в столицата, като все още се надява на помощта на Египет. Но фараонът, страхувайки се за сигурността на собствената си държава, повече не желае да се намесва. Асирийците подлагат цяла Юдея на опустошение, депортират огромна част от населението – царските анали подробно ни предават наказателната експедиция: "А Езекия, юдеинът, понеже не преклони глава под моя ярем - 45 негови големи града и малки селища в техните околности, които нямат чет,  аз ударих като издигнах насипи и доближих тарани и щурмови стълби, и с помощта на атакуващата пехота ги превзех; взех в плен 200 150 души, млади и стари, бедни и знатни, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили,  едър и дребен добитък, без чет, иззех ги и ги причислих към плененото имущество. Самият него /Езекия/, като птица в кафез, в Йерусалим - неговия царски град, аз заклещих. Издигнах укрепления и стражеви кули, всички порти на града завардих и ги направих за него недостъпни, блокирах околността за да не избяга."

(Югозападния дворец на Синахериб, зала 36, релефи 14-16, Британски музей, Лондон)

                            

 

  Разбрал цялата безнадеждност на положението си, и че никаква египетска армия няма да дойде на помощ, Езекия изпраща посланици при Синахериб с молба за мир и обещание за покорство. Асириецът се съгласява, но изисква огромен данък – 30 таланта злато и 800 таланта сребро. Добронамереността на Синахериб към този заклет враг, може да се обясни с ред причини.  Царят възнамерява да започне подготовка за поход срещу Египет и за тази цел се нуждае от средства. Проблемът с изострящата се ситуация във Вавилония, където назрява нов бунт срещу Асирия, изисква неговото присъствие там. Освен това, по време на обсадата на Йерусалим, в асирийския лагер избухва епидемия, вероятно чумна. При тези обстоятелства Синахериб не желае да продължи с обсадата на града и Йерусалим е спасен. Това е изтълкувано от юдеите като божествена закрила над страната и им вдъхва надежда за скорошно освобождение. Но асирийският цар постига главната цел – властта му е възстановена в бунтовните страни, а пред останалите Асирия за пореден път демонстрира смазващата си мощ. Данъците на подвластните страни са увеличени, а териториите на буферните държави значително орязани, което има за цел да попречи на тяхното бъдещо засилване.