© Древен Изток: авторски материал.

   

  Дали тази култура е била просто искра в цивилизационния процес, моментно припламване на социална и умствена енергия? Или е само върхово постижение на цивилизационно огнище, разпространено в обширен регион и представляващо брънка в дълга поредица, със свои приемници?  Дори само простата логика подказва, че верен отговор може да бъде единствено вторият. За щастие на историците това умозаключение е потвърдено недвусмислено от археологическите доказателства. Разкопките в множество обекти показват, че културата Гьобекли Тепе се е простирала върху обширни територии, жителите на които са се намирали в културно единство както помежду си, така с твърде отдалечени страни благодарение на постоянен обмен на идеи и търговски артикули, който е функционирал системно на наистина огромни разстояния. Именно този неолитен феномен може с право да  бъде определен като първата истинска цивилизация на Анатолия и Леванта.

  Най-значимото находище след храмовото съоръжение е Невалъ Чори (Nevalı Çori) , на брега на потока Кантара, поречието на Ефрат в подножието на планините Таврос,  50 км. северно от Гьобекли Тепе. Днес обектът е недостъпен, тъй като се намира под водите на язовира „Ататюрк”. Преди обаче дигата да бъде пусната в експлоатация, са проведени обстойни разкопки с цел да се проучат и спасят колкото е възможно от намиращите се там артефакти. Те са извършени от екип на Университета в Хайделберг (Universität Heidelberg) под ръководството на проф. Харалд Хауптман (Harald Hauptmann, р. 1936) през периода 1983-1991. 

  Невалъ Чори определено е по-млад на възраст - 8400 – 8100 г. пр. н.е. съгласно радиовъглеродното датиране (C14) или фазата PPNB, която съвпада с упадъка на Гьобекли Тепе. Комплексът е значително по-малък по размери, от дълги квадратни постройки с подове от варовик :  както с култово, така и с жилищно - складово предназначение. Помещенията са снабдени с покрити подземни канали, служещи вероятно за проветрение или отопление/охлаждане. Открити са над 2000 върха на стрели, кости от диви животни (газели, глигани, магарета), както и диворастящи ечемик и леща. Което определя стопанството на обитателите като все още присвояващо, а не произвеждащо.

 Културата, подобно на начина на живот е напълно идентична: открити са както Т-образни стълбове със стилизирана украса от ръце и длани (с далеч по-незначителни размери), така и каменни скулптури на човешки глави, животни и птици, хибридни изображения на хора-животни, със същия стил на обработка  и художествено изпълнение. Има и известно количество малки вотивни статуетки от изпечена глина, които вече са предвестник на зараждащото се грънчарство. Намерени са и шест гроба, като сред положените там останки има и няколко черепа без тела, както и едно обезглавено тяло – индикация, че и вярванията на обитателите са били същите.

    По същото време на  приблизително 200 км. източно  процъфтява  и Кьортик Тепе (Körtik Tepe) - хълм  в поречието на Тигър, край селото Аджил (Ağıl) близо до Диарбекир. От 2000 г.  разкопки там провежда Вечихи Йозкая (Vecihi Özkaya) от университета Дичле (Dicle Üniversitesi, Диарбекир). След десетилетие работа той може да се похвали с колекция от хиляди изящно изработени каменни купи, открити в стотици гробове в селището. Местният център е по-стар от Невалъ Чори : принадлежи към периода PPNA (9500-8500 г. пр. н.е.). Планът на постройките  все още е кръгъл, както в слой III от Гьобекли Тепе, методът на изработка на купите може да се отъждестви с този на ритуалните каменни „вани”. Мъртъвците са погребвани под подовете на жилищата, което практически обяснява липсата им в далечния храмов комплекс, тъй като той не е бил предназначен за селище. Разликите в количеството и качеството на погребалния инвентар подсказват за вече налично социално разслоение. Откритите гравирани кости и плоски камъни предназначени за украса и ритуални цели, демонстрират същия стил на художествено изобразяване, както в Гьобекли Тепе. Изображенията на абстрактни мотиви и животни (напр. газели) са идентични. Открити са  голи женски статуетки („богинята майка”), както и рога на козли и техни изображения, използвани в култа. 

  В региона са открити още огромно множество, макар и не толкова впечатляващи обекти.  Сред тях са например  Халан Чеми (Hallan Çemi), ранно неолитно поселище на уседнали ловци събирачи в поречието на Тигър (10 200 -9200 г. пр. н.е.), изследвано през 1994 от Майкъл Розенберг (Michael Rosenberg) от  Университета на Делауеър (University of Delaware) преди да бъде залят от водите на язовира „Батман”; Демиркьой Хююк (Demirköy Höyük), отново в Източния Анадол, изследван от същия учен през 1996 и датиран 9410 - 9280 г. пр. н.е.; Хасанкайф Тепе (Hasankeyf  Tepe), Зиярет Тепе (Ziyaret Tepe), Хакеми Юсе Тепеси (Hakemi Use Tepesi), Йенидже Хююк (Yenice Höyük), Кенан Тепе (Kenan Tepe), Салат Тепе (Salat Tepe), Ашаджи Салат (Aşağı Salat), Мюслюман Тепе (Müslüman Tepe), Кавушан Хююк (Kavuşan Höyük), Тюрбе Хююк (Türbe Höyük)и др. от фазата PPNA. 

От периода PPNB  се открояват намиращите се в Централна Анатолия  (Кападокийското плато)  Ашикли Хююк (Asikli Höyük) близо до днешния град Аксарай (Aksaray) и разположеният само на ок. 400 м. от него Мусулар (Musular), които могат да се разглеждат като един обект. Разкопани са съответно от Уфук Есин (Ufuk Esin) през 1989-1996 и Севил Гюлчур (Sevil Gülçur) през 1994-2004; и двамата от Истанбулския Университет  (İstanbul Üniversitesi).  Датировката е между 8000 и 6500 г. пр. н.е. Първият е постоянно селище, състоящо се от жилищни и ритуални сгради. Забележителна находка е случай на трепанация при женски скелет. Вторият е церемониална сграда единствено с култово предназначение, както в случая с Гьобекли Тепе.  Заслужава  да се споменат и най-ранните етапи от обитаването на  Акарчай Тепе (Akarçay Tepe – ок. 7750-6080 г. пр. н.е. по калибрирани резултати от С14), отново недалеч от Шанлъурфа, където през периода 1994-1998  Гийермо Алгазе (Guillermo Algaze) от Ориенталския Институт на Чикагския Универстет (The Oriental Institute of the University of Chicago) и Нур Балкан- Атлъ (Nur Balkan-Atlı) от Истанбулския университет разкриват забележителен пример за плавен преход от събиране на диворастящи растения към отглеждане на култивирани видове, както и изследваният пак от Балкан-Атлъ през 2007 Кючук Гьолю Даг (Küçük Göllü Dag) в Централна Анатолия, който е бил  център за добив на обсидиан, изнасян чак до територията на днешен Израел.

    Такава гъста мрежа от поселища, особено през PPNA предполага висока плътност на населението, многобройна популация и оттам всички необходими предпоставки (от бюрократична и занаятчийска прослойки, координационни механизми до изобилен добив на храни), необходими за успешната реализация на едно така мащабно начинание като издигането на монументалния храмов комплекс. През PPNB селищната мрежа оредява, броят на населението спада, преустановява се строежът на мегалитни съоръжения и като цяло културата бележи забележим упадък. Пъстрата галерия от животински образи изчезва от изкуството, като самото то става по-бедно и по-примитивно. Оказва се, че по всяка вероятност сме свидетели на исторически куриоз:  прогресът на „неолитната революция” – култивирането на растения и опитомяването на животни се оказва принудителна мярка за оцеляване на едно изпаднало в криза общество  предизвикана не от стремежа към удобство и ефективно стопанство, а от липсата на друга алтернатива след изтощаване на ресурса от диви животни, служели дотогава като основен източник  на  храна.

   Отвъд границата, в съседна Сирия също са открити множество археологически обекти, принадлежащи към докерамичната неолитна култура от Гьобекли Тепе. Те са разкопани най-вече от френски и полски археолози и демонстрират идентичност с образците на север, доказващи убедително органично единство.  Тел Мурейбет (Tell Mureybet) и Тел Шейх Хасан (Tell Cheikh Hassan) край Ар Рака (Ar-Raqqah) , Джерф ел Ахмар (Jerf el Ahmar) на левия бряг на Ефрат,  Тел Карамел (Tell Qaramel) близо до Алепо (Aleppo), Тел Джаде ал Мугара (Tell Dja'de al Mughara) източно от Манбидж (Manbij) споделят отличителните характеристики на съответните поселища в съседна Турция във всички техни аспекти: от бита , архитектурата и добива на храни до вярванията и изкуството. 

    Най-известен е Тел Мурейбет (10 800-8000 г. пр. н.е.), изследван (1964-1974) последователно от екипи начело с  Мориц ван Луун (Maurits van Loon) от Ориенталския институт в Чикаго и проф. Жак Ковен от френския Национален център за научни изследвания преди да потъне под водите на язовира „Асад”.  Характерни  за него са кръглите куполообразни постройки, присъщи и на Гьобекли Тепе и вотивните женски фигурки.  Джерф ел Ахмар (9600-8500 г. пр. н.е.; изследван от същия проф. Ковен и неговите ученици ) добавя освен познатия преход от кръгли към квадратни архитектурни форми наличието на специализирани обществени сгради и дори пиктограмни петроглифи копиращи „протойероглифите”  открити от К. Шмид: стилизирана лисица и змии, кръгове и зигзагообразни линии. Подобни изображения (змии, стоножки) са намерени и в Тел Карамел (11 000- 9650 г. пр. н.е.), изследван от 1999 г. насам от полски екип начело с проф. Ришард Мазуровски (Ryszard Mazurowski) от Варшавския университет (Uniwersytet Warszawski). Там са разкрити и 5 броя кръгли кули с диаметър ок. 6 м., които вероятно са дори по-стари от кулата в Йерихон (вж. по-долу). Джаде ал Мугара (ок. 9000 г. пр. н.е.) придобива известност с откритието на Ерик Кокьоньо (Éric Coqueugniot) от Лионския университет (Université de Lyon) през 2007: стенопис от 4 кв.м. геометрични орнаменти изпълнени в червено, черно и бяло.  Единството на  културата Мурейбет с тази отатък турската граница се обобщава недвусмислено от Даниел Стордьор: "Вие наистина може да видите, че тази култура е една и съща”  казва тя "Всички най-важни символи са еднакви".

      Нещо повече: дори такъв сравнително обширен ареал не изчерпва географския хоризонт на тази култура. Тя не съществува в някаква „блестяща изолация”, а осъществява системни и интензивни контакти със своите съседи, намиращи се стотици километри на юг: Ливан, Палестина, Йордания. По същото време, когато жителите на Гьобекли Тепе строят своето мегалитно светилище процъфтява Йерихон (ок. 10 000- 9000 г. пр. н.е. ), който през втория период на своето развитие  (Jericho 2 – ок. 9400 г. пр. н.е.) се превръща в първия град в света: с население над 1000 души, масивна каменна стена (височина 5 м., дебелина 1,60 м.) и осемметрова кула със стълбище. Той е наследник на същата мезолитна култура от Вади ен Натуф (Wadi an-Natuf : 12 500-9 500 г. пр. н.е. ; Израел, между Тел Авив и Рамала ), жителите му обитават същите кръгли жилища, съблюдават същите заупокойни обичаи: погребват своите мъртъвци под подовете на жилищата си или както се изразява английската археоложка Катлин Кениън (Kathleen Kenyon; 1906-1978), която провежда тамошните разкопки през 1952-1958,  „живеят заедно със своите мъртви”.  

  Отделянето на главите и съхранението им за ритуални цели се наблюдава в близките Нахал Хемар (Nahal Hemar), Нахал Орен (Nahal Oren) и в Айн Малаха (Ain Mallaha) и Кфар ха Хореш (Kfar HaHoresh) край Галилейското езеро, също и в Бейсамун (Beisamoun) - Долна Галилея. В Йерихон имаме дори специална украса на черепите – посмъртна глинена маска и раковини каури в очите. Вотивни статуетки на човешки глави са открити в Ейнан (Einan). Тъждество има и в изкуството: в начина на изобразяване, композицията, предпочитаните обекти.  Фигурки на газели изобразявани по присъщия за Анатолия начин са  откривани в пещерата Ум ез-Зувейтина (Umm ez-Zuweitina), гроб във Вади Фалах (Wadi Fallah) ; в Дувейла (Dhuweila), съседна Йордания, както и в планините Загрос (Северна Месопотамия): Калат Джармо (Qal'at Jarmo; докерамична фаза I : 7090-6200 г. пр. н.е.) в Иракски Кюрдистан.   Жителите на Хирокития (Khirokitia, Χοιροκοιτία : VII-VI хил. пр. н.е.) на о. Кипър  също живеят в такива домове и погребват мъртвите си по същия начин. 

      В този регион обаче не се разменят само идеи. По установени маршрути системно се придвижват ценни за тези общности товари, а по всяка вероятност и любопитни скитници. Въпреки ранния етап на развитие – липса на керамика, металургия, земеделие и скотовъдство -  размяната на стоки процъфтява, като нужните суровини и изделия често изминават много дълъг път, преди да достигнат до крайните потребители.  В Анатолия се откриват мидени черупки от палестинското крайбрежие и дори от Червено море. В обратната посока пък пътува насъщният като източник за направата на оръжия и инструменти в едно неметално общество обсидиан. Така например инструменталният анализ чрез неутронна активация (instrumental neutron activation analysis) на образци обсидиан в археологически обекти от фаза PPNB в Долна Галилея, Израел: Ифтахел (Yiftahel), Бейсамун (Beisamoun), Нахал Лаван (Nahal Lavan),  Нетиф ха-Гдуд (Netiv ha-Gdud), Михморет (Mikhmoret), Гиват ха-Парса (Givat ha-Parsa) и Тел Меворах (Tell Mevorakh) показва, че всички те произхождат само от  един неголям район на Кападокия, включващ Гьолю Даг (Göllü Dag), Хотамъш Даг (Hotamis Dag), Кору Даг (Koru Dag), Ненези Даг (Nenezi Dag) и Зарнекъ Тепе (Zarneki Tepe).  Изследването е проведено през 1986 от Джоузеф Йелин (Joseph Yellin) и Йосеф Гарфинкел (Yosef Garfinkel) от Еврейския университет (Hebrew University) в Йерусалим.  

    Именно постоянно високото търсене на този материал в дори в далечни места предизвикква и появата на една почти  „експортно ориентирана  икономика” в района. Резултатите от само няколкомесечно проучване на Нур Балкан-Атлъ в находището Калетепе (Kaletepe, района на Гьолю Даг) показват силно стандартизирана продукция от два типа: готови остриета и приблизително еднакви по размер и форма отломъци, предназначени за по-нататъшно транспортиране и обработка. Броят на първите е ок. 1500, а на втроте между 4 500 и 6000 като общото им тегло доближава десет тона. „Пътят на обсидиана” от планините на Анадола до Мъртво море функционира в продължение на много хилядолетия – приблизително от 12 000 до 3500 г. пр. н.е., когато каменните сечива започват да се изместват от метални. 

     Всички изброени примери недвусмислено показват,че през епохата на докерамичния неолит, предшестваща „неолитната революция”  на  територията на Мала Азия и Леванта е съществувала хомогенно и високо развито за времето си общество: с интензивни връзки между отделните региони, единство на материална и духовна култура, състоящо се по всяка вероятност от сродни етнически групи, говорещи на близки езици или дори на диалекти на един и същ език. Въпреки доминиращо присвояващия тип на своето стопанство, тези основно ловци и събирачи (с едва прохождащо на отделни места земеделие и скотовъдство) са разполагали с достатъчно продоволствен ресурс, който е изхранвал многобройно население и е позволявал както поддържането на специализирани занаятчии, подготвящи продукция за износ извън локалните общности, така и издигането на впечатляващи мегалитни съоръжения.  Техните върхови постижения: светилището в Гьобекли тепе, Тел Мурейбет, Йерихон не са изолирани феномени.  Това са закономерно обусловени прояви на една преуспяваща цивилизация – първата истинска цивилизация в региона.