Пряк приемник на културата от Гьобекли Тепе е Чайоню Тепези (Çayönü Tepesi: 8800-6600 г. пр.н.е.), на 40 км. северозападно от Диарбекир.  Обектът е изследван подробно през 1963-1964 от Робърт Джон Брайдууд (Robert John Braidwood: 1907-2003) - Чикагски университет, а след това през 1985-1991 от Мехмет Йоздоган (Mehmet Özdoğan) – Истанбулски университет. Поселището е относително близо до мегалитния комплекс и безспорно е влизало в неговия район на влияние. То съществува през цялата докерамична епоха (Çayönü I : прибл. 8800- 8500 г. пр.н.е.), когато има всички изброени дотук нейни отличителни черти.   Особено впечатляваща е  голямата правоъгълна обществена постройка (храм) в източната част, пред която е имало обширен площад, ограден с двуметрови каменни монолити. За разлика от изоставения  каменно светилище, Чайоню продължава да бъде обитаван без прекъсване и през керамичната епоха, като демонстрира успешно усвояване на всички характерни за нея нововъведения. Освен с грънчарството обитателите се занимават с култивиране на пшеница (еднозърнест и двузърнест лимец) , отглеждат домашни животни: кози и овце. Приема се, че тук за пръв път е опитомена домашната свиня (Sus Scrofa).  Правят се първите стъпки в запознанството с металите: открити са карфици, шила, мъниста от мед с абсолютна възраст 9200±200 и 8750±250 години. Спектралният анализ (измерването на количеството арсен в пробите) демонстрира, че медта не е самородна,  а е добита от медна руда, произхождаща от близкото богато находище Ергани Маден (Ergani-Maden). Открит е и запазен образец от тъкан на възраст ок. 9000 г. При все това има известни признаци на упадък спрямо предишния период- от човешките останки може да се изведат данни за системно недохранване и множество болести. Практически липсват обществени сгради, повсеместно разпространени по-рано.

  Много елементи от наследството на предходната епоха обаче са запазени – например култът към богинята-майка (демонстриран от запазените статуетки), погребалният обичай на отделяне на главата от тялото – за тях е определена дори самостоятелна постройка- „домът на черепите”.  Съхранена е в определени случаи практиката на погребване на мъртъвците в жилищата и човешките жертвоприношения. 

  С Чайоню е свързана и една естравагантна хипотеза за края на Гьобекли Тепе: интерпретирайки резултатите от разкопките и трудовете на М. Йоздоган  немският историк-анархист Бернхард Брозиус (Bernhard Brosius) утвърждава, че катаклизмът,преживян от селището около 7200  г. пр. н.е. и съпроводен с мащабни пожари в обитаваната от елита в североизточната част на града с  последващо разрушаване на храмовата постройка (дори с издълбаване на пода), превръщане на площада пред нея в сметище и изпотрошаване на каменните монолити около него е резултат от ескалацията на вътрешносоциален конфликт – своеобразна  „класова революция” на дълбоката древност.  Доказателство за идеите си авторът вижда в това, че селището не е изоставено, както и в последващото „егалитарно” застрояване с липса на очевидно бедни жилища, пищни обществени постройки и осезаеми различия на гробните дарове, оставяни заедно с мъртъвците.  Епохата на тези размирици хронологически съвпада и с края на  Гьобекли Тепе, когато храмовият комплекс е засипан целенасочено със стотици тонове пръст. Тъй като обектите се намират достатъчно близо един до друг в този контекст би могло да се предположи, че и двете места  са били арена на единна последователност от драматични събития.  Дори и да се отстрани мотивът за „борбата на масите срещу господстващите елементи”, остава вероятността това наистина да е била радикална и насилствена смяна на идеологията в обществото при широк набор от възможни причини. (вж. по-горе). 

  Следващият наследник във веригата на традицията е вече известният Чатал Хююк (Çatalhöyük: ок. 7500-5700 г. пр. н.е.), на 11 км.  северно от градчето Джумра (Çumra), администрирано от областния център Коня (Konya), с който цивилизационният център на Мала Азия започва да се измества на запад.  Обектът е изследван през 1961-1965 от британския археолог Джеймс Мелаарт (James Mellaart. р. 1925) , работещ тогава към Британския археологически институт (British Archaeological Institute).  След 1993 разкопките са възобновени под ръководството на Йън Ходър от Университета в Кеймбридж (Cambridge University). Това е бил истински град с население достигащо 8-10 000 души, общ градоустройствен план, еднотипни „серийни” жилища, пристроявани едно към друго подобно на клетки в пчелна пита, като входът във всяко е бил през отвор в плоския покрив. 

  Развита е керамиката, стените в жилищата са украсени със стенописи на геометрични орнаменти, човешки и животински фигури. В религиозния живот важна роля започва да играе мъжкото божество, яздещо бик или асоциирано с него (човек с бича глава). Бичите черепи с рога са едни от най-почитаните сакрални обекти. Струва си да се отбележи, че за разлика от овцете и козите едрият рогат добитък не е бил сред опитомените животни в Чатал Хююк,  а въпреки това запазените стенописи на ловни сцени вкл. с лов на диви бикове (поне през ранните етапи от развитието на селището) показват, че те са били важен елемент от теургичните и инициационни ритуали. Да си припомним, че ловът и религията са съюзът, извикал на бял свят храма в Гьобекли Тепе и бикът е един от важните образи там. Друг  спомен от онази вече далечна епоха е богинята-майка, със същите архаични пищни пропорции, изобразявана в компанията на хищни животни от семейство котки (в случая леопарди) или хищни птици и считана за хтонично божество -владетелка на подземния свят. Тези елементи отново присъстват в иконографията на древния мегалитен паметник. Също така мъртвите продължават да бъдат полагани под подовете на жилищата. 

             

  Изброените моменти доказват, че  основната част от митологично-обредните представи от епохата на  тази предходна  цивилизация оцеляват и при новите условия, вследствие  консервативния характер на религиозната традиция. Единствената отлика е, че в Чатал Хююк въпреки безспорните си възможности продължават да отбягват строежа на пищни храмови съоръжения. Функциите им се изпълняват от скромни постройки копиращи жилищните или дори просто отделни помещения, обособени за тази цел. Може би това е продължаващият ефект от „травмата”, погребала древното светилище преди хилядолетия. Случайно или не, геометричните орнаменти използвани при украсата на стените също напомнят на стилизираните „йероглифи”  от Гьобекли Тепе.  

   Ареалът на тази цивилизация обхваща освен това централно селище също така и Хаджилар (Hacilar: ок. 7000-5200 г. пр. н.е.) в Западен Анадол близо до езерото Бурдур (Burdur); първите слоеве на Мерсин – Юмюк Тепе (Mersin- Yümük Tepe: 6000 – 4200 г. пр. н.е.) до едноименния град; Суберде или Гьорюклюк Тепе  (Suberde / Görüklük Tepe: ок. 6600-6000 г. пр. н.е.)  близо до Коня.  През каменномедната епоха  освен, че оцеляват всички основни центрове : Чатал Хююк (ранния халколит), Хаджилар и Мерсин, възникват и нови: Джанхасан (Canhasan), Тепечик-Чифтлик (Tepecik/Çiftlik), Кьошк Хююк (Köşk Höyük), а по-късно в северната част на Централен Анадол  Пазарли (Pazarli), Бююк Гюлючек (Büyük Güllücek) и впечатляващите  Алишар Хююк (Alişar Hüyük) и Аладжа Хююк (Alacahöyük),  доживял до бронзовата епоха. 

            

           

   Голяма прилика със стилизираните пиктограми от Гьобекли Тепе се открива при изображенията върху печати от Тел Саби Абияд (Tell Sabi Abyad: ок. 6700-3500 г. пр. н.е.), който може би съвсем не случайно се намира съвсем близо южно (в съседна Сирия) от погребания мегалитен комплекс. Там присъстват множество от познатите ни от неговите петроглифи образи: тройка зигзагообразни линии (символизиращи паяк?), стоножки, змии, бик, глиган... Самият Клаус Шмид споделя по този повод: „ Бих казал, че първото което ми дойде наум бе: На тези печати ние отново виждаме иконографията на Гьобекли Тепе !”.  Най-големият център на тази обвързана с Анатолия сирийско-месопотамска  култура е Тел Халаф (Tell Halaf: ок. 6100-5400 г. пр. н.е.), който доминира обширен регион, достигащ до средното течение на Ефрат и запознава представителите на намиращата се там култура Тел Хасуна (Tell Hassuna: VI- нач. на V хил. пр. н.е.) с печатите със стилизирани изображения,  и погребенията под пода на жилището (вече само на деца в глинени урни).  С това посредничество те най-после достигат и до носителите на Убаидската култура (Tell al-`Ubaid: 5800-3800 г. пр. н.е.), които са и преките предшественици на Шумер.

             

   От тази епоха могат да се проследят и първите културни паралели между Анатолия и континентална Европа. Освен стопанските нововъведения от Мала Азия проникват хора, вярвания, представи, ритуали, мотиви и стилове в изкуството.  Скорошно генетично изследване на Центъра за древна ДНК към Университета в Аделаида , Австралия (Australian Centre for Ancient DNA, University of Adelaide – 2010 г.) показва, че заедно с практиките на земеделие и скотовъдство  се движи мощна вълна на преселници от Леванта, значимо количество гени от която се откриват дори на територията на днешна  Германия.

                 

  Женско изображение (Венера)                Неолитният град в Сескло, Тесалия, Гърция.

                      

 

  И ако в археологически план изработването на сакрални  статуетки на голо женско тяло може да се приеме за универсален символ, известен още от палеолита („Венера отХоле Фьолс”, Германия: 40-35 000 г. пр. н.е.), то случаите на погребения под пода на жилищата (на жени и деца)  са най-вероятно заемка. Следи от този заупокоен ритуал се откриват в процъфтяващите селища Неа Никомедия (Nea Nikomedеia,  Νέα Νικομήδεια в гръцка Македония: ок. 7000 -5500 г. пр. н.е. ); Сескло (Sesklo, Σέσκλο в Тесалия: 6850-4400 г. пр. н.е.)- истински град с трихилядно население и обществени сгради;  Старчево (Starčevo: 6200-5200 г. пр. н.е. ) и Винча (Vinča : 550-4500 г. пр. н.е.) в Сърбия. Естествено, значителен брой такива находки има и в нашите земи, които са едни от първите територии през които преминава малоазийската експанзия: в Караново, Новозагорско (Караново I-V: ок. 6200-4500 г. пр. н.е.; Васил Миков, 1936-1958) – най- продължително просъществувалото крупно селище на Балканите (VII-II хил. пр. н.е.); Малък Преславец, Силистренско (ок. 6200-5500 г. пр. н.е.; Иван Панайотов, 1987-1988) и новооткритите погребения в Джулюница, Великотърновско (ок. 6150-5990 г. пр. н.е., Недко Еленски, 2007) и Оходен, Врачанско (ок. 6100 г. пр. н.е., Георги Ганецовски, 2004). В този контекст и пиктограмните знаци върху амулета от Тартария (Tărtăria, Румъния- Николае Власа /Nicolae Vlassa, 1961), плочката от Диспилио (Δισπηλιό, гръцка Македония- Георгиос Хормузиадис/ Γεώργιος Χουρμουζιάδης, 1993), съдчето от  Градешница (Врачанско - Богдан Николов, 1969), пинтадерата от Караново ( Васил Миков, 50-те години) биха могли да бъдат сравнявани с аналозите им от Гьобекли Тепе и техните наследници.  Следи от култа към бика пък са открити във Варненския халколитен некропол (ок. 4400-4100 г. пр. н.е., Иван Иванов, 1972).

    В Палестина  наследниците на южното (от Йерихон) разклонение на докерамичната неолитна цивилизация  също предават традициите за почитане на великата богиня и „подподовите погребения” на носителите на нео- и халколитните  култури от Тел Мегидо (Tell Megiddo: 7000-3500 г. пр. н.е.), Библос (Byblos в Ливан: V-IV хил. пр.. н.е.) и наново застроения Йерихон (ок. 6800-4500 г. пр. н.е.), където все така продължават да украсяват черепите на мъртвите си.  Част от това население  вероятно към VII-VI хил. пр. н.е.  емигрира на юг, като достига долинатата на Нил в Египет, носейки със себе си  практиките на земеделие и скотовъдство. Най-значителното поселище на тези пришълци е Меримде Бени Саламе (Merimde Beni Salame, Merimda Beni Salama : ок. 4800-4300 г. пр. н.е.), разположен в Западната Делта. Основна отличителна харатеристика на тези пришълци е познатата ни погребална практика от Леванта за  погребване на мъртъвците в рамките на жилищния комплекс - „аспекти на погребалния протокол, които очевидно остро контрастират с погребалните практики на Горен Египет”  (Стан Хендрик и Пиер Вермеерш). Впоследствие тази популация взема дейно участие в изграждането на феномена Древен Египет.

  Това са перипетиите и пътищата през които наследството на Гьобекли Тепе преминава през праисторията, за да достигне до началото на историческата епоха. В нея елементи от него се интегрират в цивилизациите както на местните анатолийци (хуритски народности, впоследствие хетите), така и на  съседните  големи култури: шумерска, египетска ( в значително по-малка степен) и не на последно място  балканска.  Както отбелязва колегата на Клаус Шмид- Харалд Хауптман (DAI) пред германското издание Вild der Wissenschaft :  „ Напълно е възможно пантеонът  на  месопотамските богове от IV-III хил. пр. н.е. да е имал своите предшественици. Аз мисля, че  още в Гьобекли Тепе са се формирали идеите, намерили впоследствие отражение в шумерската култура”.

                       

    Астарта - финикийска статуетка от                 Артемида -  копие на прочутата гръцка

    слонова кост (Музей Лувър)                 статуя от Храма в Ефес (Музей на Триполи, Либия)

                                                                                 Фото: Марко Принс.

   Затова, когато интерпретираме образите на Великата богиня на Близкия Изток, придружената от лъвове покровителка на стихийното хтонично начало, любовта и войната – Инана (Шумер), Ищар (Вавилон), Ащорет или Анат в Палестина, фригийската Кибела, крито-микенската Потния Терон (Повелителката на зверовете), тракийската Котито или Бендида, „ловджийката Артемида” от класическата митология не можем да подминем нейните изображения от потуления под покрова на хилядолетията мегалитен храм. Разбирането на култа към могъщия бог- бик от преди времената когато звярът е превърнат  в добитък - бил той шумерско божество с рогата маска, Баал (Балу) от  Ханаан, въплъщение на Зевс съблазняващо Европа, критският Минотавър, на оргиастичния Дионис, наметнал кожа на пантера и неговата свита от вакханки, на украсените с бичи рога  олтари на Финикия е невъзможно ако не си даваме сметка, че това са представи породени в пасионарните умове на незнайните майстори от Гьобекли Тепе. И ако не се замислим дали и доколко е вярно обобщението на Вечихи Йозкая, направено след десетилетия самооотвержен труд на археологическите обекти: „ Югоизточна Турция и Северна Сирия- в този регион изглежда е сватбената нощ на нашата цивилизация”.