Понеделник, 20.01.2020, 00:00
Main » Articles » Статии

ПОБЕДИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ПОИСКА ДА ПОКОРИ СВЕТА ИЛИ ПРОВАЛЕНАТА МЕЧТА ЗА ЕДИННА ИНДИЯ (част I)

© Древен Изток: авторски материал.



                                      

       Лъвският капител на Ашока                                                                     Държавен герб  
 (III в. пр. н.е. - Сарнатх, Утар Прадеш)                                                        на Република Индия



  1. Защо най- богатата страна на света не успя като империя?

  Древна Индия винаги е впечатлявала пътешественици и завоеватели не само с развитата си цивилизация, но и с приказните си богатства и отлично организираното общество. 
  Плодородните речни низини и трудолюбието на земеделците са осигурявали изобилие от храни. Богатите находища на желязна руда са основа на високо развита металургия: именно тук е открита за пръв път тайната на стоманата, с която западният свят се запознава едва при походите на Александър Македонски ( 336 — 323 г. пр. н.е.) - разказват, че когато той заловил индийския цар Пор (Пуру, раджа в дн. Пенджаб от династията Паурава) в битката при р. Хидасп (Джелам), се оказало, че въпреки ожесточената схватка в самия център на сражението върху доспехите на пленника нямало нито следа от ударите на македонските мечове. През IV  в. пр. н.е. вече функционират цинковите мини в Завар (дн. Раджастан), които дават ценна суровина за изработване на високоякостни неръждаеми сплави. 



Желязната колона от времето на Династията Гупта (IV-V в.)
(Комплекс Кутуб ал-Минар, Делхи) 

От времето на арийското нахлуване (XVII в. пр. н.е.) тук има традиции в отглеждането на коне, а впоследствие са опитомени и слоновете. Тези страховити бойни машини на древността не само доказват качествата си във войните между местните царства, но и стават постоянен род войски и в армиите на Персийската империя (550—330 г. пр. н.е.) и държавата на Селевкидите (312—64 г. пр. н.е.). 
  Военното дело е в ръцете на една от двете висши касти на древноиндийското общество - кшатриите. Това е затворена общност от професионални воини, изцяло посветили се на непрестанно усъвършенстване на своето изкуство, от редиците на които по традиция произхождат и местните владетели - раджи. За тях посвещаването на бойните и административни умения е единствено позволено занимание и религиозен дълг, предписан от свещените Веди. 



Слоновете на раджата Пор атакуват македонската фаланга при р. Хидасп - 326 г. пр. н.е.
(Литография на Андре Кастен, 1911)

  Контактът с Персия запознава страната и с едно друго велико умение - писмеността. То се възприема бързо и се трансформира в местната азбука брахми. Започват да се записват древните предания, натрупаните познания се превръщат в трактати във всички области на познанието, включително медицина, икономика, дипломация и стратегия. Успехите на хирургията през VI  в. пр. н.е. (особено на великия майстор на операциите и откривател на нови инструменти Сушрута), както и познаването лечебните свойства на множество растения свеждат до минимум вторичните загуби на жива сила в индийските армии по време на кампаниите.

  

Индийски кшатрии на бойна колесница - ратха
(Съвременна възстановка)

  Затова и изследователите на нейната история винаги са се измъчвали от трудни въпроси: Защо в хода на непрестанните борби между отделните царства не се стига до обединение на субконтинента и Индия не се превръща в единна и могъща империя? Защо неизчерпаемите ресурси, технологиите и културата не я превръщат във велика сила на Древния Свят? Защо не достига дотам, докъдето успяват Египет, Персия, Китай и Рим ? Още повече, че извървява същия път, както и тези общества... Защо толкова дълго тази огромна страна е владяна от чужди завоеватели и постига консолидация и пълна независимост едва в наше време?
  Всъщност има един-единствен и неповторим исторически момент, когато Индия почти докосва тази съдба. Когато сякаш е на път не само да събере силите си в едно цяло, но и да осъществи външна експанзия. Когато изглежда, че колелото на историята е на път да се завърти от Изток на Запад и индо-иранският свят да вземе своя реванш за стореното от Александър. Момент, подготвян от поколения, който Индия безвъзвратно пропуска.



Наскален надпис на брахми
(Пещерите Канхери близо до Мумбай, Династия Гупта - IV-VI в.)
  

  2. Ядрото на империята.

  В основата на този шанс е царството Магадха (Североизточна Индия), разположено в южното поречие на Ганг, на територията на днешните Бенгал и Бихар. Магадха е древна държава, споменавана нееднократно в Атхарваведа, Пураните и Рамаяна, а владетелите и се гордеят да водят произхода си от Брихадратха, син на легендарния император Куру от династията Бхарата, описана в Махабхарата. При управлението на династиите Брихадратха (ок. 1800? -799 г. пр. н.е.) и Прадйота (799–684 г. пр. н.е.) със столица Гиридваджа държавата се консолидира вътрешно, организира се производството и общественият живот за да може към края на VII в. пр. н.е. да са налице всички средства за една дълготрайна победоносна експанзия. Тя започва когато тронът е завзет от нов владетел - Бимбисара (558–491 г. пр. н.е.), който премества столицата в Раджагриха и основава своя династия - Харянка (545-413 г. пр. н.е.).



Магадха при управлението на династиите Харянка и Шишунага
(VI - IV в.пр. н.е.)

 Бимбисара е интелигентен и решителен държавник, който умело се възползва от всички средства на дипломацията и грубата сила за да разшири своите владения. След мълниеносна успешна кампания той завладява съседното царство Анга, убива царя му Брахмадата и поставя като наместник в Чампа своя син Аджаташатру. Освен на мощта на огромната си армия той разчита и на умели политически ходове, за да затвърди позициите си. За прекратяване на враждата с влиятелното царство Кошала, той взема за първа съпруга дъщерята на владетеля му Прасенаджит. Този съюз му донася и стратегически важния град Варанаси (Бенарес). Впоследствие това не пречи да сключи още два изгодни династически брака: с принцеси от рода Личхави, управляващ съседната племенна конфедерация Вайджи и от войнствения клан Мадра - за да осигури влиянието си и в северозападната част на субконтинента. Краят на владетеля обаче не е така блестящ, както управлението. След държавен преврат той е хвърлен в затвора от сина си Аджаташатру и там умира от глад.
 Аджаташатру (491–461 г. пр. н.е.) обаче освен властта над империята получава в наследство и отлично организираната от баща му държавна машина, като не пропуска възможността да я приведе успешно в действие. Включително срещу съседи, уверени,че са негови незаменими съюзници - например срещу чичо си Прасенаджит. След ожесточено противостояние Кошала е покорена от Магадха. Следва класическа шестнадесетгодишна тотална война срещу конфедерацията Вайджи, вследствие на което тя е унищожена напълно. Използвани са всички възможни средства - от всяване на интриги и подкупи до системно клане. Сичтаната за непревземаема столица Вайшали е завзета с помощта на едно ново и авангардно бойно средство - тежката обсадна техника, вероятно заимствана от Персия. В резултат от тези действия Магадха поглъща огромни територии в днешните щати Бенгал, Бихар, Чандигар, Харяна, Утаракханд, Химачал Прадеш, Делхи, Източен Утар Прадеш, части от Мадхия Прадеш, Чатисгарх. Джаркханд, Непал и Бангладеш. Най-важното: постигнат е пълен контрол над долината на Ганг - абсолютен фактор за доминация както в транспортно отношение, така и в стопанско, поради богатите земеделски райони в поречието му. Съдбата на могъщия монарх обаче също е нерадостна, както тази на баща му - убит е от своя син и наследник Удаябхадра (461–445 г. пр. н.е.). 



Цар от династията Харянка по време на тържествена процесия
(Съвременна възстановка)

 Държавата обаче укрепва, а династията се задържа до 413 г. пр. н.е., когато последният неин представител Нагадашака е детрониран от своя министър и едноименен основател на новата династия Шишунага (413–345 г. пр. н.е.). Неговите наследници не печелят, но и не загубват територии, а най- важното събитие е преместването на столицата в Паталипутра (дн. Патна) - на брега на Ганг в Централна Индия, като мястото е изключително добре подбрано в административен план. На града е отредено да бъде столица в продължение на 1600 години. С редица дипломатически и военни мерки е обезсилено, а след това присъединено царството Аванти - мощен югозападен съсед и съперник. 



Руините на Паталипутра - обществени сгради
(Патна, Бихар, Индия)




Руините на Паталипутра - на заден план будистка ступа
(III в. пр. н.е.)




Руините на Паталипутра - култово съоръжение с пищни резбовани релефи

  През 345 г. пр. н.е. последният цар от династията Шишунага - Маханандин е наследен от своя незаконен син, роден от жена принадлежаща към кастата шудра: Махападма Нанда (450–362г. пр. н.е.), който елиминира безжалостно всичките си братя за да достигне трона. Той основава изключително успешната династия Нанда (345–321 г. пр. н.е.). Една от важните реформи на Махападма Нанда е изземването на всички управленски функции от местните благороднически династии в подвластните територии. До този момент, макар и покорени, те са запазвали своите административни правомощия, като върховният владетел е получавал само признание като сюзерен и данък. Оттук нататък страната се превръща в единна централизирана държава. Въведена е стройна и стриктно поддържана система от данъци, като с особен налог са облагани най- вече предметите на лукса, ползвани предимно от аристокрацията, като това е още едно средство за подронване на нейното влияние. Магадха се превръща в империята Нанда. Новият тип управление позволява поддържането на изключително голям постоянен военен контингент. Неслучайно едно от прозвищата на владетеля-шудра е Уграсена (притежаващ огромна армия). Във външнополитически план действията на този "цар от народа" са също таа успешни. Завоювани са обширни земи по горното поречие на Ганг и в Централна Индия. Избухва първият конфликт на новата суперсила с царството Калинга (днешните щати Ориса и Андхра Прадеш). Войната е успешна и най- малкото част от територията на Калинга е присъединена към империята.



Империята Нанда
(втората половина на IV в. пр.н.е. )

 Потомците му обаче не притежават управленческите дарби на своя предшественик. Те наследяват създадената от него невиждана военнна сила - двестахилядна пехота, осемдесетхилядна конница, 8000 бойни колесници и 6000 слона (Плутарх, Животът на Александър, 62.1-4).Именно тя обезкуражава Александър Македонски, когато през 326 г. пр. н.е. армията му достига границите на страната. Друга важна част от наследството на Махападма Нанда е създадената от данъците приказно богата хазна - 990 милиона златни монети (съгласно възможно преувеличените данни на произведението Катхасаритсагара).
 При все това те се отказват да водят активна външна политика, както и да организират адекватни мерки срещу новия могъщ и агресивен съсед. Новата политическа ситуация обаче изисква нови решения, а промените трябва да се извършат от нови хора. И както често се случва, външната опасност се превръща в мощен стимул за вътрешно обединение.



 3. Един тандем създава световна сила.


                                                    

         Чанакия - актьoрът Маниш Вадва                                Чандрагупта - актьорът  Динеш   Шакул           
             (в "Чандрагупта Маурия" (2011),                                    (в " Чанакия" (1991), сериал на
             сериал на Imagine TV)                                                    DD National Channel)

 Всъщност истинският архитект на единната индийска държава не е раджа и пълководец. Както на Запад този, който моделира личността на Александър и създава предпоставките за изграждане на всемирна монархия е философът Аристотел (384– 322 г. пр. н. е.), така идейният вдъхновител на противопоставянето от Изтока е отново интелектуалец.
 Точно когато македонските фаланги нахлуват в Западен Индостан, в Таксила, столицата на малкото едноименно княжество живее и преподава талантливият учен от кастата на брахманите Вишнугупта Шарма, известен като Чанакия или Каутиля (370–283 г. пр. н. е.). Прогонен от двора на Нанда в далечната провинция, той посвещава себе си на двата основни импулса, определили по- нататъшната съдба на полуострова: ненавист към старата династия и любов към древната култура на своя народ, на която е свещенослужител. 



Александър Велики среща пленения раджа Пор 
(съвременна картина)

 Когато раджата на Таксила Амбхи сключва съюз с македонците срещу врага си си Пор, той има възможността да общува лично с чуждоземците и да усети тяхното високомерно презрение към "варварите". Свидетел е и на разгрома на Пор, както и на унизителната за народа му ситуация, когато както ренегатът Амбхи, привидно разширил границите на държавата си, така и съперникът му реално са само играчки в ръцете на македонските командири Филип и Евдем, докато са премахнати по тяхна прищявка през 321 г. пр. н.е. Вижда как македонците, по съвета на Аристотел унищожават свещените книги в храмовете по същия начин, както при покоряването на Персия са изгаряли всички копия на Авестата. Вероятно точно тези драматични събития го водят до прозрението, че народът му е побеждаван именно заради разпокъсаността на страната и враждите между отделните царства, готови да поканят на помощ всеки чужденец срещу съседа си. В него се утвърждава дълбокото убеждение, че спасението за неговата страна и култура е в обединението на страната под единна и силна власт.  



Чанакия пише "Артхашастра"
(сцена от сериала " Чандрагупта Маурия" на Imagine TV)
   
 С блестяща интуиция Чанакия определя трите задължителни условия за реализиране на този идеал: вече съществуващо достатъчно силно царство, което да разполага с възможностите да се наложи над останалите; решителен, мъдър и амбициозен водач, който да мобилизира обществото в осъществяването на смелия план и съвсем не на последно място систематизирани научни знания за управлението, които да поставят начинанието на здрава основа, за да може всеки последващ владетел да черпи от от опита на предшествениците си. С последната задача Чанакия се заема лично. С енциклопедична любознателност и педантичност той събира, сравнява и осмисля всички достъпни идеи и практически примери в областта на икономиката, финансите, държавното устройство и администрацията, дворцовите интриги, дипломацията, военното дело и стратегията. Крайният резултат от този труд е единна теория за управлението, успешно съчетаваща в себе си суровия и безкомпромисен макиавелизъм с идеалистичната представа за властта като добродетел и властването като саможертва в името на общото благо. Тя е изложена в "Артхашастра" (Изкуството на управлението) - трактатът, който обезсмъртява своя автор и му отсъжда и днес световна известност. Очевидно е, че единствено Магадха, доминираща със своите територии и човешки ресурси е подходяща основа за една всеобхватна империя. Но управляващата фамилия Нанда е неспособна да осъществи толкова мащабен замисъл. Достигнатите позиции в рамките на остарелите представи за първенство напълно задоволяват последния владетел от тази династия Дхана. При това той е враждебно настроен към Чанакия и едва ли би се вслушал в неговите идеи. За целта е нужно да бъде открит харизматичен лидер с подходящ произход (кшатрия), да бъде поставен на трона вместо него и да бъде напътстван по подходящ начин, за да достигне желаната цел. 
 


Манускриптът (VIII-XII в.?) с изгубената до 1905 г. " Архашастра"
(откривател - Рудрапатнам Шамашастри: Майсур, Oriental Research Institute)

  Не знаем кога и как Чанакия среща Чандрагупта (санскр. Закрилян от Луната). Напълно е възможно това да е станало още в двора на Нанда, тъй като съществува легенда, че подобно на първия, и вторият е придворен - армейски офицер, прогонен от столицата поради опитите си да се включи в политически интриги. Чандрагупта по произход принадлежи към кастата на кшатриите, от непритежаващото особено влияние семейство Маурия от Пипаливана (индийска "република" на територията на днешните Утар Прадеш и Непал). Един от надписите на Ашока, както и будисткият трактат Махавамшатика твърдят,че подобно на принц Сидхарта, и той произлиза от едно от разклоненията на големия род Шакия - част от голямото скитско племе саки, нахлуло преди време на полуострова и асимилирано в индийското общество. Липсата на подкрепа от могъщите аристократични фамилии Лунният принц компенсира с огромна амбиция, жив ум и силна воля. 
 Около 326 г. пр. н.е. го виждаме на аудиенция при Александър да го убеждава да разгроми Нанда и да го постави на трона вместо тях, обещавайки подкрепата на народа поради низкия произход на своя съперник- шудра (Плутарх, Животът на Александър, 62.9). Преговорите се провалят, но властолюбивият младеж е компенсиран многократно от случая. От времето в Таксила започва знаменитата му дружба с Чанакия, основана на дълбока привързаност и взаимен респект. Брахманът вижда в него идеалния кандидат, който ще превърне в реалност собствените му идеи - необходимата уникална комбинация от легитимен пред традицията произход и лични качества. Поради това той става негов духовен и политически наставник, а по-късно и главен съветник. Общността на тези два велики ума впоследствие ражда най- великата империя на своето време.   
  Първоначално заговорниците се ограничават с вербуване на агенти във вътрешността на страната, привличане на талантливите измежду останалите ученици на Чанакия, както и с отделни "терористични актове" срещу македонските окупатори. С този потенциал и помощта на клановете от северозападните прихималайски области, най- значителен от които е този на раджата Парватака (по джайнистката хроника Паришиштапарван, VIII:298), цар на абхисарите от днешен Кашмир, Чандрагупта умело използва вакуума от постепенното изтегляне на македонския гарнизон и се превръща в реален владетел на Източен Пенджаб (324 г.пр.н.е.).



Каменен релеф с бойни сцени от храма в Халебиду
(Карнатака, Южна Индия, XII в.)

  През 321 г. пр. н.е. следва древен пример за блицкриг, не по- малко впечатляващ от възхода на Македонската държава. Съюзната войска нахлува на територията на Магадха, разгромява последователно две армии, водени от върховния главнокомандващ (сенапати) Бхадрасала и самия Дхана Нанда, а след това обсажда Паталипутра. Вероятно за бързия и лесен успех е помогнала и дейността на изградената от учителя му "пета колона". Неслучайно в специалния раздел на " Артхашастра", посветен на териториалната експанзия, създаването на подобна мрежа от тайни агенти се определя като задължение на завоевателя (Артхашастра 140-141;143-144). Под предлог да не страда цивилното население на обсадения владетел е предложена завършваща битка на удобно за обсаждащите място, а междувременно са взети мерки за подкупване на последните останали верни на Нанда генерали и сановници. 
 Последното сражение е спечелено с лекота, Дхана Нанда избягва в Хималаите, а портите на столицата са широко отворени от първия министър Ракшасас Катяяна, на когото мъдро е обещано запазване на поста. Народът посреща принца радушно, аристокрацията одобрява неговото кшатрийско потекло и Чандрагупта, още около двадесетгодишен, извършва обреда раджасуя и се обявява за самраджа (император) и чакравартин (вседържител) (321-298 г. пр.н.е.). Империята Нанда се превръща в империята Маурия (321-184 г.пр. н.е.). Дипломатичният Чанакия запазва за себе си официално само длъжността "глава на съвета на брахманите" и до края на живота си обитава скромна хижа в покрайнините на столицата, запазвайки при все това влиянието си върху монарха и ролята си в политическия живот.  



Индийски владетел- вседържител (чакравартин) - вероятно Чандрагупта или синът му Ашока
(релеф от I в. пр. н.е. - I в. от н.е., Амаравати, Андхра Прадеш, понастоящем в Музея за Азиатско изкуство "Guimet" в Париж)

  Новият владетел бързо показва, че няма намерение да лежи на лаврите си. Първото му дело е вътрешната консолидация на империята и затвържаване на собствената му власт. Не е забравена обаче главната грижа за страната - елинистическата експанзия. Щом държавата е в готовност за военни действия, незабавно следва поход на Запад, като успешно се залага на патриотичните настроения сред местното население и междуособиците сред диадохите след смъртта на Александър. Мобилизирани са всички налични огромни Основна ресурси, натрупани от предходната династия. 
  Основна цел са двете "индийски" македонски сатрапии: едната в горното поречие на Инд (Северен Пакистан и части от Западен Кашмир и Афганистан), а втората в долното (днешен Южен Пакистан- провинция Синд). Кампанията започва през 318 г. пр. н.е., като до 317 г. пр. н.е. са превзети всички гръцки колонии, а в 316 г. пр. н.е. и двамата македонски сатрапи Евдам (на Северната провинция) и Пейтон (на Южната) опразват поверените им територии и бягат във Вавилон.Завоевателите вече са прогонени от Индия. За да укрепи позициите на Магадха в региона, Чандрагупта по съвет на Чанакия извършва един безкомпромисно макиавелистки ход: старият съюзник Парватака и брат му Вайродхака са убити, а на престола като безволева марионетка е поставен синът на първия - Малайакету. Поречието на Инд се превръща в част от империята.   



Сребърна монета с изображението на Селевк I Никатор (358–281 г. пр. н.е.) -
най-опасният враг на  индийската империя

  Опасността обаче още не е преминала. След изпълнения с междуособици и несигурност период на Диадохите Македонската империя е окончателно разпределена, а най- голямата и стратегически най- важна част придобива военачалникът и бивш сатрап на Вавилония Селевк. Той успява да сложи ръка на териториите от Мала Азия на запад до Индия на изток и основава могъщата династия на Селевкидите (312–63 г. пр. н.е.) като Селевк I Никатор (358–281 г. пр. н.е.).  Воден от амбицията да продължи и надмине делото на Александър, през 305 г. пр. н.е. той прекосява Инд. Вместо враждуващите дребни царства обаче, този път той среща напълно готовата за бой армия на Магадха, която не само превъзхожда, но е в състояние да унищожи напълно неговата: шестстотинхилядна пехота, тридесетхилядна кавалерия и над 9000 бойни слона (Плиний, Естествена история VI:22:4). Без да дава на противника решително сражение, Чандрагупта постепенно го изтиква назад, заемайки все нови и нови територии, като спечелва напълно една изтощителна позиционна война. През 303 г. пр. н.е. е сключен мир, който облагодетелства напълно индийския самраджа. Към неговата държава отиват огромни територии отвъд р. Инд: изконните персийски провинции Арахосия, Гедросия, Ариана и Паропанишади, незначителна част от Бактрия (практически целия съвременен Афганистан, Белуджистан в Пакистан, както и части от Западен Иран и Таджикистан). Никога досега границите на Индия не са стигали толкова далеч на запад. За съпруга на Чандрагупта е дадена дъщерята на Селевк Лаодика, а в Паталипутра е изпратен специален посланик - Мегастен. Македонският владетел обаче съвсем съзнателно не е разгромен напълно и военната му мощ не е унищожена. Нещо повече - той получава безценен подарък - 500 бойни слона, които успешно използва в битката при Ипсос във Фригия (Централна Мала Азия)- 301 г. пр. н.е. Този блестящ държавнически ход показва безпрецедентна политическа зрялост - врагът е отслабен дотолкова, че да не представлява опасност, но силата му е съхранена, за да не бъде изместен от нов, непобеждаван противник, а амбициите му са отклонени по подходящ начин в друга посока за да не търси реванш.



Империята Маурия около 305 г. пр. н.е., след победата над Селевкидите

  След като империята Маурия се разпростира максимално в северна посока и създава надежден буфер в тила си, е време за поход на юг, в сърцето на Индостан. Войските прекосяват планинския хребет Виндхя и излизат на платото Декан. Покорени са последователно най-силното Кантала, Ашмака, както и множество по- дребни царства, като границата на юг стига чак до Майсур. В рамките на субконтинента извън  империята остават само силното царство Андхра, тамилският юг и Калинга в източната част (днешният щат Ориса). Мъдро и практично решение е избирателното запазване на местната автономия и управляващи династии там, където това е политически оправдано. Във всички случаи обаче те са надзиравани от специално назначени от централната власт държавни чиновници -  аматия (разделени прецизно на 18 категории).
  В областта на административното управление са взети мерки за привеждането му в пълно съответствие с принципите на Чанакия:
  Силата, създала империята и бранеща нейното единство - армията, е разделена на корпуси с отделно командване съгласно родовете войски: навадхякша начело на флота, годхиякша (на транспорта, снабдяването и обсадната техника), патиядхякша (на пехотата), ашвадхякша (на конницата), хастиядхякша (на бойните слонове) и ратхадхякша (на бойните колесници). Тази диверсификация освен, че увеличава ефективността, действа и като превенция срещу военен преврат, тъй като в ръцете на всеи един главноомандващ е съсредоточена минимално възможната власт, а подчиненият му корпус е непълноценен в тактически план (Артхашастра 49-51). Тази ситуация на взаимно сдържане гарантира по елегантен начин вътрешната стабилност на държавата.
  Цивилната арминистрация също е реформирана по начин, съответстващ на новите мащаби. Във всички значителни населени пунктове са назначени градоначалници (паура вявахарика), които отговарят за комплексното осъществяване на държавната политика на местно ниво. Подпомагани са от местните подразделения на специализирани централни ведомства: служба за събиране на приходите - данъци и такси (начело с главен финансист: самахарта), производствено ( паутавадхякша), търговия (сулкадхякша), мерки и теглилки (панядхякша), както и ведомства за чужденците, преброяването/статистиката, животновъдството, мореплаването и други - дори такива за производството на алкохол и проститутките (Артхашастра 19-48;54-56). Към известните дотогава родово- племенни, общински, градски и съсловни съдилища е добавена йерархично организирана система от държавни съдилища с различна компетентност (джанапада-сангхи, санграхана, дронамукха, скхания - Артхашастра 57-75). Страната е разделена на няколко крупни области, начело с вицекрале - принцове от царския дом (кумара или арияпутра - Артхашастра 13-15).
  Сърцето на управленската структура е вътрешният съвет или кабинетът на монарха (мантрин), включващ освен него и първия министър (диван), надзорника по религиозните въпроси и глава на съвета на брахманите (пурохита), върховния главнокомандващ (сенапати)и престолонаследника (ювараджа). Важна роля играят и външният съвет (паришад) и по- рядко свикваното, но с голяма обществена тежест народно събрание - сабха.  (Артхашастра 12). 



Дворът на самраджата в Древна Индия
(релеф от времето на династията Сатавахана - II в. пр. н.е. - II в. от н.е.)

  В областта на градоустройството и фортификацията също са постигнати значителни успехи. Столицата Паталипутра се превръща в мегаполис с 64 порти и 570 кули(Ариан, Индика,10). До всяка точка от обширните владения на династията водят отлично устроени пътища по които придвижването на стоки и армии става бързо и лесно. В "горещите" точки на империята са построени мощни укрепления, управлявани от гарнизонни командири (дургапала), чиито отреди са в постоянна бойна готовност за да отразят външна заплаха или местни размирици.
  Процъфтява търговията, развива се монетосеченето. Важна особеност на индийската икономика тогава е, че се насърчава използването предимно на медни монети, които са гарантирани от хазната, като впоследствие се допуска и емисия на сребърни. Липсата на златни монети може да се обясни със стремежа за установяване на държавен контрол и дори монопол върху притежанието на ценни метали и по този начин да се увеличи държавният резерв. Това е един от първите примери за провеждане на последователна монетарна политика в историята.



Сребърна монета (каршапана) от времето на династията Маурия
(изсечените изображения на слон и колелото на дхарма демонстрират държавната протекция към будизма)

  Когато Чандрагупта се оттегля от властта, предавайки трона на сина си Биндусара (298-272 г. пр. н.е.) безумно дръзката мечта на воина -интелектуалец и властния брахман се е превърнала в реалност. Всеобхватната могъща държава вече е факт. А устройството и, подобно на римската и китайска системи е изградено по начин да трае векове и да функционира пълноценно при всякакви условия. В много отношения то дори превъзхожда посочените и не намира достоен достоен аналог чак до времето на просветените монархии от Западна Европа.
  При управлението на Биндусара положителните тенденции в развитието на империята Маурия се запазват, направлявани от вещата ръка на Чанакия, който запазва позициите на "сив кардинал" и при новия владетел в продължение на още 14 години. Той не е единственият способен администратор в двора: официалният пост на първи министър продължава да се заема от Ракшашас, а впоследствие от  заменен от Радхагупта, ученик на Чанакия. Във вътрешен планстраната се радва на икономически просперитет и стабилност - няма заговори, владетелите се сменят през едно поколение (повече от 20 години). Единственият център на размирици  неочаквано става Таксила, столицата на Гандхара - люлката на идеите за обединение. Градът възстава на два пъти: първият метеж е предизвикан от некомпетентността и злоупотребите на сина му Сусема, вицекрал на Западните територии. Размириците са скоро и ефективно потушени, в пълен синхрон с едно от прозвищата на царя - Амитрагхата (Този, който избива враговете си). Вторият бунт избухва малко преди смъртта на Биндусара той не успява да приключи с него лично.



Империята Маурия след завоеванията на Биндусара

  В международен аспект държавата се радва на уважение и постоянен интерес. Продължена е традицията на постоянно добри отношения с елинистическия свят - в двора на Паталипутра е назначен нов посланик на Селевкидите: Деймах (Страбон, География, II,1,9). . Продължава завоюването на южната част от полуострова, като границата е преместена далеч отвъд Майсур- завзет е днешния щат Карнатакa. Подчинени са 16 царства и целият Декан е в ръцете на Мауриите. Векове по- късно в поезията на тамилите остава образът на колесниците на Биндусара, чиито снежнобели вимпели се развяват от едното море до другото (между Арабско море и Бенгалският залив) и блестят на слънцето като брилянти.   
  Вторият император от династията става известен и като изтънчен интелектуалец. Популярен е разказът за молбата му към Антиох I Сотер (281 - 261 г. пр. н.е.) да му изпрати освен средиземноморски лакомства и един философ (Атеней, Пирът на софистите XIV,67). Селевкидският монарх му изпраща само първото, но подобно искане е показателно за широтата на неговите интереси. 

  

Златна монета на Антиох I Сотер (281 - 261 г. пр. н.е.)
(Признание за могъществото му е Големият наскален едикт XIII на Ашока, ъдето той го признава за легитимен водач на елинистическия свят)


 
Category: Статии | Added by: Admin (03.11.2011)
Views: 2066 | Tags: Империя Маурия, Чанакия, Чандрагупта Маурия, Магадха, Маурия, Александър Велики | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]