Сряда, 26.06.2019, 05:40
Main » Articles » Статии

ПОБЕДИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ПОИСКА ДА ПОКОРИ СВЕТА ИЛИ ПРОВАЛЕНАТА МЕЧТА ЗА ЕДИННА ИНДИЯ (ЧАСТ II)

© Древен Изток: авторски материал.

 

  
Aшока (273-232 г. пр. н.е.): най-великият, но и най- спорният монарх от династията Маурия
(съвременно изображение)

  4. Победителят, който не поиска да покори света

  Със смъртта на Биндусара в империята настъпва криза. Вторият бунт в Гандхара не е потушен, а наследник на трона не е официално посочен. Основни претенденти са двамата синове на императора: Сусема, любимец на баща си, но допуснал размириците в провинцията и Ашока, вицекрал в столицата на Аванти - Уджайн. За разлика от брат си той се изявява като талантлив администратор и умеещ да събужда симпатии политик. Макар и по- малък на възраст, той получава решаващото предимство да бъде фаворит на държавния съвет и особено на първия министър Радхагупта - идеен наследник на Чанакия, който изразява избора на създадената от него чиновническа прослойка и друг от министрите - Архат Яшас(Дивявадана 27-29). С тази подкрепа зад гърба си младият принц действа бързо и безкомпромисно - отправя се незабавно към непокорната Таксила, влиза в преговори с водачите и ги убеждава да сложат оръжие и да отворят портите на града пред имперската армия. Следва напрегнат преход до столицата Магадха, където  спешно е обявен за владетел от своите привърженици. Начело на държавата е вече Ашока Маурия (273-232 г. пр. н.е.). Официалната коронация обаче ще бъде след няколко години, тъй като е нужно да се предотврати назряваща гражданска война. Този проблем е решен по колкото блестящ, толкова и кървав начин. Също отправилият се към столицата Сусема е заловен и умъртвен. След него Ашока избива всичките си братя, за да елиминира възможните конкуренти за престола. Проведено е общодържавно разследване на всички влиятелни управници за лоялност към новия цар, като над 500 от тях са екзекутирани. Тези мерки, както и случаят при който изгаря живи всички наложници от харема си (поради вероятни дворцови интриги) и създаването на ужасяваща по своята изтънченост камера за мъчения му спечелват сред народа прозвището Чандашока (Жестокият Ашока). Въпреки всичко порядъкът е възстановен, опасностите за единството на държавата са отстранени и на петия ден от джустамас (третия месец) 268 г. пр, н.е. той извършва раджасуя и е тържествено коронясан за самраджа.



Ашока покорява Калинга
(съвременна картина)

 За да повиши престижа си, императорът иска да демонстрира активна завоевателна политика подобно на своите баща и дядо, като покаже по този начин, че е техен достоен приемник. Единствената останала непокорена територия на полуострова е царството Калинга на изток. Богато и могъщо, то има и стратегическо значение, контролирайки крайбрежната търговия в Бенгалския залив. Затова и през 261 г. пр. н.е. срещу раджата му Ананта Падманабха е насочена огромната армия на империята. Въпреки трикратното превъзходство съпротивата му  е упорита и военните действия достигат невиждана дотогава ожесточеност - депортирани са повече от 150 000 души, а избити над 100 000 (Голям наскален едикт (ГНЕ) XIII, 256 г. пр. н.е.). След решителната битка на хълма Дхаули и брега на р. Дая- една от най- кървавите в индийската история- Калинга е покорена, но не и умиротворена. Изглежда, че спомените за кланетата едва ли ще бъдат забравени, въпреки опитите на завоевателя да балансира ефекта с показно съжаление и увеличена автономия в рамките на държавата си. 

   

Версията на големите наскални едикти на Ашока от Дхаули
 (хълмовете Дхаулагири, Ориса, Индия)
Това е територията на древното царство Калинга. Интересно е, че в тази версия Едикт XIII - със съжаленията за репресиите - липсва. Заменен е с двата Едикта от Калинга, изразяващи бащинската грижа на царя за поданиците му, и че те трябва да му бъдат по детски покорни.
Скулптурата на слон е нагледен пример за Маурийското изкуство.

  На изток територията е увеличена с днешния щат Асам, големи части от Бангладеш и обширни трибутарни територии. На северозапад властта на Мауриите достига до Кашмир, а съгласно преданието столицата му Шринагар е основана именно от Ашока. Присъединени са обширни части от Непал. На юг въпреки, че формално са независими, тамилските царства Сатяпутра, Кералапутра, Чола и Пандхя се признават за васали, плащат данък и са изцяло зависими от империята във външната си политика. Същото важи напълно и за о. Цейлон (Шри Ланка). Царят му Тиса (307–267 г. пр. н.е.) в знак на признание върховенството на Магадха добавя към името си едно от прозвищата с които сам се величае нейният владетел -Деванампия (Угоден на боговете) и приема будизма. За да проповядва новата религия, но и очевидно да упражнява политически надзор в страната е изпратен лично синът на Ашока - Махендра, придружен от сестра си Сангхамити. Посолства с почести и молби за съюз пристигат не само от страна на Селевкидите: Антиох II Теос (261–246), но и от неговия противник - владетеля на Египет Птолемей II Филаделф (285–246 г. пр. н.е.): посланикът Дионисий (Плиний, Естествена история, XXIX).



Голямата ступа Джетаванарамая в будисткия комплекс Махавихара 
(Древната столица Анурадхапура, Шри Ланка - счита се, че основател на комплекса е първият будистки цар Деванампия Тиса: 247–207 г. пр. н.е.)

 Империята Маурия вече е глобална суперсила и се намира в зенита на своята мощ. Нещо повече - тя е най- могъщата страна на своето време, притежаваща територия от пет милиона кв. км. и една трета от световното население (петдесет милиона души). Да и съперничат не са в състояние нито западащият елинистически свят, нито затъналите в междуособици през този период китайски царства, а звездата на Рим тепърва предстои да изгрее. Уверен в превъзходството на поддържания от него будизъм, владетелят изпраща религиозни мисии, които са едновременно и политически пратеничества до всички известни краища на Евразия. На запад неговите емисари стигат не само до Сирия, Палестина и Египет, но даже до Киренайка (днешна Либия) и далечния Епир на Балканите (ГНЕ XIII). На север те се утвърждават в Средна Азия (Таримския басейн, Тохаристан) и се добират чак до Китай. На изток разпространяват учението си сред племената мон в Бирма, а на юг проникват из Индонезийския архипелаг. Определени изрази в едиктите на Ашока допускат тълкуване, че може би той възприема радушното им посрещане като признание на неговия сюзеренитет от местните управници (ГНЕ XIII). Страната за пръв път действително има монарх, за който епитетите "победител на всички" (саватхавиджая) и "владетел на четирите посоки на света" (дигвиджая) не са само патетични преувеличения, а реална възможност. 



Империята на Ашока около 265 г. пр. н.е.
Индия е глобалният лидер на своето време

 Това е и уникалният исторически шанс на Индия - веднъж превърнала се в истински център на света да увековечи своето политическо единство или - стига да пожелае-  дори да осъществи грандиозна експанзия. Кой знае? Може би при друго развитие на събитията арийските армии отново биха марширували покрай брега на Средиземно море както по времето на персийските Ахемениди...Или биха водили битки с китайците за Югоизточна Азия?
 Но в историята няма алтернативи и в нея имат място само едни - действително случилите се събития. Индия пропуска своя шанс и се срива обратно в безкрайния водовъртеж на междуособиците също толкова стремглаво, колкото стремително се е извисила. Симптомите на упадъка започват да напукват нейния монолит точно тогава, когато блясъкът му е най- ослепителен. И по ирония на съдбата те са предизвикани от същия човек, който я е извел сякаш до най- високия връх. 
 Любопитно е, че именно тук за първи път съдбата на една империя се определя от конфликта между интересите на държавата и религиозната общност, противоречието между грижата за актуалното земно царство и преследването на въображаемото небесно тържество. Мечтата за обединена Индия се сблъсква с мечтата за постигане на нирвана. За да осъзнаем обаче действителната дълбочина и причините за това противопоставяне ще трябва да се върнем назад във времето. След възхода и триумфа на политическата концепция ще трябва да проследим и перипетиите на една религиозна система.


  5. Възходът на пустинниците

  Не знаем кога и по какъв повод практиките на аскетизъм, отшелничество и самоизтезаване започват да играят толкова значима роля в световните религии. Те са разпространени сред огромен брой първобитни религии, като са свързани най- вече с приемането на младежите за пълноправни членове на племето. Продължавали са през много кратък, но екстремен период, през който кандидатите са били подлагани на изпитания включващи самоизтезания, гладуване, а често и пълно уединение, понякога придружено с употреба на халюциногени. Тези ритуали са служели от една страна за доказателство, че те могат да понесат трудностите, свързани с живота на ловци и воини, а от друга са им давали усещане за избраност, контакт със свръхестественото и единение с общността в рамките на племенните вярвания. Оттук тръгва и идеята, че тези упражнения могат да водят до просветление, чудотворни изживявания и способности. Както и че са вид своеобразно жертвоприношение (на самия себе си) към боговете (или духовете), предназначено да спечели тяхната благосклонност.   



Съвременни индийски отшелници - садху
(Храмът на Шива в Пашупатинатх, източно от Катманду, Непал)

  Най-вероятно индийските традиции в тази област са се развили от същите форми, като не можем да твърдим със сигурност дали са наследство от местния прединдоевропейски субстрат или са донесени от арийските завоеватели. От една страна техният бог-покровител Шива е заимствано от местните дравиди божество. От друга те са до такава степен вкоренени във Ведите (мъдреците риши) и там им се отдава такова значение, че би било странно да не са основани на изконни индоирански реалии. Факт е, че на местна почва те относително бързо претърпяват няколко трансформации: фиксирана ритуална регламентация чрез множество предписания, широко разпространение и драстична промяна на социалната група - преносител. Поддръжниците им вече не са младежите, а най-вече старците. Възможно е това да е следствие от превръщането им в социален регулатор, по силата на който достигналите преклонна възраст членове на обществото са били мотивирани да се оттеглят в доброволно изгнание за да не бъдат в тежест на колектива, запазвайки всеобщото уважение и влиянието си в него. По този начин те са стриктно ограничени в рамките на точно определен отрязък от жизнения цикъл на всеки от адептите на индуизма: детство и юношество с усвояване на нужните знания и умения; семеен живот като пълноправен гражданин с прилагането им за собствена и обща полза; оттеглане в отшелничество с подготовка за смъртта и често паралелно предаване на своя опит на младите. В идеалния си вариант такова последователно разпределение на роли би трябвало да допринася за стабилността и хармонията в хиндуисткия социум. Не са толкова редки обаче случаите, в които отшелниците- аскети (садху) използват пиетета на населението и престижа си за да манипулират своите млади ученици или да придобият власт, позовавайки се на мними свръхестествени дарби. 
  В допълнение на това, ред кризи в индийското общество през VII-VI в. пр. н.е. водят до всеобщо разочарование от живота, опити за преоценка на общоприетия мироглед и колкото разпалени, толкова и ексцентрично- хаотични философски търсения. Тези процеси водят в крайна сметка и до един вид злокачествена мутация в утвърдените до момента аскетични институти. Към тях се насочва невиждан наплив от разочаровани от живота или жадуващи "просветление" хора от всички възрасти и социални прослойки, което в значителна степен обезкръвява обществото не само откъм производителен, но и откъм интелектуален потенциал. В допълнение такава ситуация облагодетелства излизането на преден план в тези общности на обладани от крайни идеи лидери, които превръщат личното спасение и самоусъвършенстване чрез отказ от "всичко земно" и самоизтезаването в доминантен идеал, прикриващ осмислената като добродетел самоизолация зад утопични сантименти. Това ексцентрично поведение на свой ред води до внимание и интерес от страна на отегчената и любопитна управляваща върхушка, което катализира процеса и подпомага пропагандата му като универсален "път към спасение", предназначен за всички. Впоследствие именно империята на Мауриите подпомага разпръсването на такива мисионери далеч извън границите на Индия, където те предизвикват появата на подобни местни феномени- наследници като маргиналните еврейски  месианистични секти и юдеохристияните в Близкия Изток, гностическите общества на античността, тибетските и китайски школи и най- сетне застава в основата на аскетичните тенденции в големите модерни религии : християнството, исляма, манихейството и будизма. Особена роля в тези събития играят две интелектуални течения, започнали пътя си като точно такива екстремистки секти на себеотрицанието: джайнизмът и будизмът, чиито основатели са практически съвременници. 



Съвременна статуя на Махавира (1980)
(паркът Ахимса Стхал, Делхи, Индия)

 Вардхамана, наречен Джина- Победител или Махавира - Велик герой (599-527 г. пр. н.е.) е аристократ по рождение. Син е на Сидхартха, водач на племенниата конфедерация на личхавите Вайшали.  В младостта си е известен като интелигентен младеж и смел воин. На тридесет години е обладан от идеята да стане странстващ отшелник, възможно не без съдействието на по- големия си брат, който може би е виждал в негово лице конкурент за трона и се е опитал да се отърве под благовиден предлог от него. Личната амбиция и дейният характер на Джина впоследствие го подтикват да основе  собствена философска система. В нейната основа стои идеята, че всяка личност представлява душа (джива), окована в затвора на кръговрата от телесни превъплъщения (сансара). Изходът от страданието на земния живот е в пълно скъсване с физическите връзки на реалното "тук и сега" : строг аскетизъм; отказ от всякакво притежание на имущество; сексуално въздържание,; избягване на всички възможни приятни усещания - докосване, цвят, мирис, звук, вкус (апаграха) и непричиняване на никаква вреда на което и да било живо същество - популярният принцип за "ахимса" (ненасилие).



Последователката на джайнистите-шветамбари Шелия Дикшит от Делхи
извършва ритуала Сантхара - самоубийство чрез глад




Гуру на джайните дигамбари със своите ученици
(Деогарх - Утар Прадеш, Индия)


  Резултат от тези постулати са множество ригористични тенденции в ранния джайнизъм като схващанията, че нирваната (освобождение) е невъзможна за жените, докато не се преродят в мъжки тела, постановлението адептите да ходят голи за да не се налага да притежават дреха, непрекъснатите педантични усилия да не смачкат, вдишат или наранят по друг начин някое насекомо и практиката на ритуално гладуване до смърт, произтичаща от мнението, че съвършеният последовател трябва да прекъсне и последната връзка със земния живот - насъщните потребности. 



Голямата статуя на Буда в Бодх Гайя (1989)
(Храмов комплекс Махабодхи - Гайя, Бихар, Индия)

  На по- младия му и далеч по- известен съвременник - принц Сидхартха (563-483 г. пр. н.е.) от рода Гаутама  на племето шакия (приел индийската култура и разтворен в кастата на кшатриите скитски клон - саките) е съдено да стане основател на една от големите световни религии. Роден е в Капилавасту (съвременен Непал), в семейството на водача на племенното обединение - Судходана и съпругата му Махамайя. Баща му се радва на дълголетие, затова и макар да е оженен за братовчедка си Яшодхара, да има син Рахула и да води живот на принц, той не управлява. Според официалната версия на биографията му излишната грижа на бащата да го предпази от досег с горчивата страна на живота води до едно от ключовите  преживявания в живота му: в един ден по време на банална разходка той среща на пътя си бедняк, болен (вероятно от проказа), разлагащ се труп и странстващ отшелник (садху), призоваващ към отказ от всички земни притежания. Предизвиканият от тези гледки потрес е толкова разтърсващ за Сидхартха, че стресът води до импулсивна реакция, колкото внезапна, толкова и невротична. Той решава да изостави всичките си притежания, включително семейството, за да потърси спасение в уединението и  грижата за собственото си изтръгване от обятията на сансара. Следва така нареченото от будистите "велико отпътуване", в което впрочем няма особено величие. Кандидат- аскетът и 
слугата му една нощ яхват конете с увити в парцали копита и избягват от града, оставяйки съпругата и малкото дете на принца в пълно недоумение. Следват години на скитане, сурови самоизтезания и дискусии с лидери на аскетични общности, за да се превърне младият мъж в признат лидер на влиятелна секта, назован от последователите си Буда Шакямуни (Просветленият отшелник от племето шакия). 



Буда съзира четирите съдбовни гледки



Буда напуска семейството си за да стане отшелник



Буда търси просветление чрез аскетизъм под дървото Бодхи, изкушаван от демона Мара

  Учението на Буда в много от своите пунктове е очевидно копирано от джайнизма. Това се отнася не само до основните предписания за начина на живот, но се забелязва в заимстването на такива ключови понятия като триадата " правилна вяра- правилно знание - правилно поведение" (самях даршана- самях джняна- самях чаритра), прераснала в известния осмократен път на будизма и дори присвояването на прозвищата на Вардхамана: Джина и Махавира от будистите на техния учител. Негови обаче са някои важни промени, които правят проповядваната от него форма на доктрината за самоспасяване далеч по- гъвкава и годна за популяризиране. На първо място той смекчава някои от най- крайните форми на аскеза, допускайки известна грижа за собствените нужди. Започва да приема и жени в сектата си, както и толерира приемането на пожертвувания като начин за придобиване на средства за осъществяване на благотворителност. Най- сериозните стъпки обаче са на първо място организирането на монашеската община (сангха) в йерархична струтура, като впоследствие ордените стават два: мъжки и женски. Това дава на общността му далеч по- големи възможности за координирани действия в прееследване на поставяните цели, като тя придобива и сериозна социална тежест. На второ, макар и всячески възвеличаваното ядро на общността да си остава монашеският орден, е създаден и легализиран външен пръстен от светски последователи, на които се разрешава да имат имущество, семейства и да водят социален живот без да губят своето "право на спасение". В замяна на това те издържат привилегированите братства, осигуряват свежи попълнения за личния състав и се стараят да наложат мненията и авторитета на верските си наставници в съответния местен социум. Дейната алтруистична активност е допусната като средство за постигане на оставащия в същината си индивидуалистки  егоистичен идеал на нирвана. Това и прави общината на Буда способна да се разрастне до световна религиозна общност, а впоследствие моделът се имплантира в относително непроменен вид и в средите на еврейсите кумранити (есеи), манихеите - дуалисти, християнските и суфийските ислямски общности.



Буда  основава сангхата
(Стенопис от Пещера No 17, пещерен комплекс Аджанта - Махаращра, Индия)




Съвременна възстановка на стенописа от Пещера No 17 в Аджанта

  Освен тези две най- добре познати направления по същото време съществуват и други, не по- малко популярни, пропагандиращи сходни идеи и начин на живот. Такова е например учението адживика на отцепилия се от джайнистите проповедник на абсолютния фатализъм Макхали Гошала (VI в. пр. н.е.). Подобни тенденции се просмукват през този период и в ортодоксалния хиндуизъм, където оцеляват и до днес.


  6. Царе и проповедници

  Проповедническата активност като на джайнистите, така и на будистите в началния период от развитието на техните общини е съсредоточена предимно в северната част на субконтинента, което автоматично ги превръща в част от кипежа на духовния живот в границите на Магадха.
В продължение на векове съдбата и дейността на ордените им се преплитат с тези на царете и администраторите от могъщата държава. В преобладаващата си част тези контакти са дружески. Без да се стараят особено да вникват в същината на ученията, владетелите показват своето благоразположение на техните лидери - от една страна поддържайки имиджа си на аристократи-интелектуалци, от друга стремейки се да използват пиетета към тях сред народа за да затвърдят собствената си популярност. Не на последно място симпатията им е породена от това, че основателите и на двете секти са кшатрии, родовете от които произхождат са преплетени с управляващите фамилии, В своите учения те отхвърлят ведическите авторитети и кастовото деление. Това е причината местните раджи да виждат в тяхно лице удобна религиозна алтернатива чрез която да отслабят авторитета на могъщата институция на брахманите, с която често влизат в ожесточени властови конфликти. Още първите двама монарси от династията Хариянка - Бимбисара и Аджаташатру нееднократно се срещат както с Махавира, така и в Буда и подпомагат тях и последователите им. 



Цар Бимбисара посещава отшелник
(Релеф от храм No 3 в Борободур - о. Ява, Индонезия, IX в.)

 При управлението на династията Нанда тези учения остават на заден план, паралелно с това увеличавайки броя на последователите си и трупайки обществен престиж. Към началото на управлението на Мауриите едното от тях - будизмът е вече сила със стройна организация, значителен брой адепти- миряни и не на последно място значителни финансови средства. На този етап вече се забелязват и някои обезспокояващи тенденции, които ще се задълбочат в следващия период. Така например към монашеските ордени се присъединяват немалко аристократи - цветът на нацията, които в разцвета на своята най- продуктивна възраст се отказват от всякаква обществена дейност и ангажименти и се посвещават изцяло в полза на сангхата, жертвайки за нея и цялото си имущество. Можем дори да говорим за своеобразна мода в това отношение, макар случаите да са по- скоро изолирани и да нямат масов характер.



Храмовият комплекс в Шравана Белгола - Карнатака, Индия.
Счита се, че на хълма импертор Чандрагупта е посрещнал смъртта си чрез ритуално гладуване.

  Първият сериозен случай, алармиращ за непредвидената вреда за страната като цяло от тези наглед благочестиви увлечения е отказът на самия Чандрагупта Маурия от престола в разцвета на своите сили и възможности като владетел - едва на 42 години. Тази постъпка е следствие от попадането му под влиянието на известния джайнистки мисионер Бхадрабаху (433-357 г. пр. н.е.), на когото той става ученик и впоследствие слага край на живота си по недотам величествен начин чрез ритуала сантхара (гладуване до смърт) с надеждата да очисти последствията от предишните си прераждания и да предотврати последващи. По ирония на съдбата това става край Шравана Белгола, в днешния южноиндийски щат Карнатака - на границата, достигната от царя със силата на оръжието. При абдикацията си той манифестира извинението, че е назначил наследник и му е оставил страната в отлично състояние. Въпреки това внезапното оттегляне създава вакуум и неуредици в управлението, като отслабва властта във все още слабо споените отделни части на империята. Най- голямата загуба обаче е преди всичко тази на уменията, опита и политическата интуиция на Чандрагупта, които безспорно биха били от неоценима полза за приемника му. 


 
Category: Статии | Added by: Admin (04.11.2011)
Views: 2031 | Tags: Империя Маурия, джайнизъм, будизъм, Ашока, Маурия | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]