Понеделник, 20.01.2020, 14:12
Main » Files » Древен Египет

1. АТАНАСИЙ ИЛИ „САМ СРЕЩУ СВЕТА”
22.12.2019, 09:54

Атанасий Александрийски (328-373) и египетски имперски префект.
(съвременна художествена възстановка)

 

"Дори дивите зверове не са такива врагове на човешкия род, както са повечето християни в тяхната смъртна омраза едни към други"
[Амиан Марцелин, Римска История, XXII, 5, 3]
“Александрийците си мислят, че слънцето изгрява само за тях”
[Север Антиохийски, 465-540 г.]
„Ако можеше да се преброят убийствата, които е извършил фанатизмът от времената на Атанасий и Арий до днешно време, то бихме могли да осъзнаем, че този словесен двубой е помогнал да се обезлюди земята повече, отколкото военните стълкновения”
[Волтер]

 

Епохата обхващаща IV-V в. е преломно време в историята на Европа и Близкия Изток. Постепенно се разпадат както Римската империя, така и цялата антична цивилизация. От техните отломки се ражда нов свят, в който оцелява Византия, а големият печеливш е християнството. То е превърнато в държавна религия от Константин (306-337) и наследниците му с цел да сплоти държавата зад единна идеология, която да им помогне да владеят завинаги над една вечна страна. И двете надежди на императора се оказват илюзорни. Династията му не преживява второто си поколение, а християнските свещенослужители веднъж получили власт и възможности за участие в политиката се впускат в безкрайни разпри относно вярата, регулярно прерастващи в кървави междуособици. Успелите със сила да наложат мнението си в теологичните спорове определят в какво ще вярват милиарди християни през следващото хилядолетие и половина, но техните баталии разкъсват и обезкръвяват гръко-римската общност. Човешките загуби са неизмерими, оцелелите са заети с яростни дрязги. Най-добрите умове  са загубени, потапяйки се в безкрайно абстрактни и откъснати от живота теми, а загубилите борбата за църковно признание партии се вкопчват конвулсивно в идеите си и предпочитат да отворят вратите на градовете пред чужди нашественици, отколкото  да се подчинят на централната власт, която с богоугодна ревност ги дискриминира и преследва за техните убеждения. Високата култура на античността е разрушена не само отвън, но и отвътре и огромната част от нейното богато наследство е съзнателно унищожено.

В това смутно време като един от големите играчи се издига Александрийската църква. Нейните архиепископи, носещи и гръмката титла „патриарх и папа” се превръщат в некороновани владетели на най-богатата и значима провинция, перла в короната на империята – последните фараони на Египет по всичко друго освен по титла. Те са господари на Александрия: най-прекрасния и многолюден град след Рим. Убедени в правото си да упражняват както църковна, така и административна власт, те се стремят да я утвърдят изисквайки всички да са съгласни с тяхното мнение по верските въпроси. За тази цел далеч преди по-известните римски папи, само няколко години след прекратяване на преследванията срещу християнството те самите започват да прибягват до насилието и принудата като средства за възтържествуване на „правата вяра”. Усилията им, независимо дали завършват с успех или провал определят съдържанието на християнските догми, но и оставят незаличимо петно върху историята на църквата. Защото християнството не е просто  общност от хора, обединени от общи вярвания, независимо дали са основателни или илюзорни. Това е институция, чиято доктрина е изкована в ожесточени дрязги и интриги, утвърдена в насилие, кръвопролития и терор. Именно християнската история и патетичната демагогия с която тя се представя публично дори и днес дават нагледен пример какво щеше да стане, ако нацизмът и комунизмът бяха се превърнали в утвърдени социални модели. Екзалтираният ентусиазъм с който християните обявяват безпринципните победители в тези конфесионални войни за „светци” и образци на вярата, почитта, която им оказват ни показват един култ, аналогичен на този към тържествуващите Сталин и Хитлер, надделели над своите Рьом и Троцки. С разликата, че е много по-дълготраен и успешен в борбата за обществено признание. И безкрайно по-обсебващ, защото пренася борбата за идеи в областта на метафизиката, където залозите са неизмеримо по-високи, дори да са въображаеми.
Първият в тази поредица александрийски първосвещеници е Атанасий (296/298-373). Той е обявен за „светец” както от коптската, така и от византийската и католическата църкви. Счита се за създател на догмата за Исус като бог, равен и еднакъв по същност с бога на евреи и християни (Яхве), почитан още от старозаветни времена. Нея той развива в дългогодишен спор със съгражданина си, свещеника Арий (256-336), който твърди, че дори като свръхестествено същество Исус е подчинен на и по-низш от своя „Отец” – един възглед, който всъщност определено е по-близо до автентичното християнство от първите му векове. Учението на първия сякаш взема надмощие на събора в Никея (325 г.), но това е само началото на една дълга и в буквален смисъл кръвопролитна борба за надмощие. Схоластическата страна на този спор, който в продължение на шест десетилетия раздира империята, особено на изток и ангажира императори, генерали, армии, епископски събори и буйстващи тълпи не е от голямо значение. Важни са методите, с които Атанасий преследва и постига своите цели, въвеждането на насилието на въоръжение в богословските диспути.  С техните прояви и резултати изобилства цялта му биография.

 

Император Флавий Константин (306-337), наречен Велики пръв взема мерки срещу политическите амбиции на Атанасий.
(глава на колосална статуя от IV в., Капитолийски музей в Рим)


328 г.: Едва преминал тридесетте, макар и дякон, става архиепископ на мястото на предишния - Александър като негов любимец. Посвещаването му става при закрити врати пазени от верните му хора, от само двама (според Филосторгий) или шест-седем от свиканите над петдесет епископи. Останалите, както и императорът са поставени пред свършен факт, а новият църковен глава се обявява за избран „по волята на народа” .
[Epiph. Panar., 69, 11, 7 (161); Philost. Hist. Eccl. II, 11 (32); Theod. Hist. Eccl. I, 25; Ath. Apol. Contr. Ar. 6:4]


Атанасий е жесток, безкомпромисен, упорит и властолюбив, а високият пост му осигурява повече от достатъчни ресурс и влияние, за да постигне амбициозните си цели. За противниците си той е „човек богат, могъщ и способен на всичко” [Ath. Apol. Contr. Ar. 9]. Особено силна черта на характера му е агресивната тираничност, която той не се бави да разкрие пред своите опоненти: "той използвал укори, заплахи и увещания, така че никой не можел да ги понесе" [Epiph. Panar. 69, 11, 7 (161)] Мненията на новите историци са еднозначни:
"Атанасий се държи като ръководител на бандити, който ги наема за да сплашва своите противници" (Hanson, Search, p. 254). Той е "своеволен и непокорен човек, способен по същество да заплашва дори имперските власти" (Harold Idris Bell, Jews and Christians in Egypt, Vol. VI, 1924, p. 57). "Атанасий... утвърждава позицията си като организира църковна мафия...ако пожелаел, той можел да разпали бунт, да възпрепятства нормалното управление на града. Атанасий притежавал власт независима от тази на императора, която изградил и укрепил с насилие.... Като модерен гангстер той предизвиквал широко разпространено недоверие, декларирал абсолютна невинност и обикновено успявал да избегне осъждането за конкретни обвинения" (Barnes,Constantine and Eusebius, 1981, р. 230)
Всъщност оттук нататък целият период в който той е начело на Александрийската църква както на място, така и в изгнание е един дълъг низ от интриги, заговори, кръвопролития, насилие и авантюри.
330-335 г.:  Започва серия от погроми срещу сектата на мелитианите (по името на Мелетий от Ликополис, водена впоследствие от наследника му Йоан Аркаф), които считат основната църква за опетнена поради приемането обратно на отрекли се от християнството по време на последните гонения. Изпраща в техните (основно коптски) квартали на Александрия въоръжени банди, които палят църкви, чупят инвентар, бият, отвличат, затварят, раняват и убиват свещенослужители и обикновени последователи. Съвсем скоро след превръщането на християнството в държавна религия, Александрия се превръща в истинско бойно поле.
[Epiph. Panar. 68, 7; Soz. Hist. Eccl. II, 22, 1-3; Ath. Apol. Sec. 59:6; Ath. Fest. Epist. 4-5; Ath. Apol. Sec. 60:4; Ath. Fest. Ind. 3]


началото на 331 г.: За пръв път е обвинен от пред император Константин в изнудване: принуждавал местни граждани да "подаряват" определено количество ленени дрехи на Александрийската църква, а когато не ги получил, изисквал о тях парична компенсация за това. Благоразумно напуска Александрия и се оттегля в района на Тива (Тиваида), но две негови протежета- Алипий и и Макарий успяват да го защитят пред владетеля.
[Ath. Apol. Sec. 60:2; Ath. Fest. Epist. 4-5; Socr. Hist. Eccl. I, 27; Theod. Hist. Eccl. I, 25]


331-332 г.:  Съобщават за него, че е предал ковчеже, пълно със злато на аристократа Филумен, който е заподозрян в заговор срещу Константин и изпада в немилост. Това по същество е съучастие измяна и Атанасий е принуден да пътува до столицата Никомедия за да дава обяснения и да се защити от обвинението. Все пак той отново се измъква.
[Ath. Apol. Sec. 60.1-4 (140-141); Socr. Hist. Eccl. I, 27]

 

Руините на Тир от Римската епоха (II-V в. пр. н.е.).
Тук е свикан съборът против амбициите на Атанасий (335 г.).


юли/октомври 335 г.: Заради изстъпленията на александрийския архиепископ и по оплакване на граждани на града от него е свикан специален църковен събор в Тир начело със самия полубрат на императора – цензора Далмаций. На него са повдигнати редица обвинения:
Първото този път е в убийство, като в развитието си случаят наподобява едновременно криминален трилър и комедиен фарс.  Подчиненият на Атанасий епископ Плусиан по негово разпореждане напада в дома му мелетианския епископ Арсений от Хипселополис, изгаря къщата, а самия Арсений бичува с ремъци вързан за колона, след което го затваря в килия. Последният обаче избягва оттам и се укрива в в манастира Птерменкуркис до Антеополис при местния игумен Пинес (Патринес). Междувременно единоверците му го издирват и като не знаят какво се случва с него, решават, че е убит. Дори успяват да открият някаква отрязана ръка, която считат за негова и решават, че е взета от Атанасий и хората му за да правят с нея магии. Именно ръката е представена като веществено доказателство пред събора. Междувременно запознатият с обвинението Атанасий провежда собствено разследване. Той изпраща отряд начело с доверен дякон в Птерменкурис за да заловят Арсений. Той обаче е предупреден и избягва първо към Делтата на Нил, после по море в Тир, при местния епископ Павлин, при който търси убежище. Укривалият го Пинес и друг монах – Илия обаче са арестувани от преследвачите, бити и подлагани на мъчения първо от тях, после от египетския военен управител (дукс), докато изказват всичките си тайни. Атанасий изпраща свои агенти в Тир и изисква беглеца от Павлин, който им го предава. Арсений е представен пред обвинението жив и здрав и с двете си ръце, но съумява да разкаже и за извършените спрямо него насилия. Той е и един от тези, които подписват свалянето на Атанасий от архиепископската катедра и поставянето на Пист на негово място.
[Ath. Apol. Sec. 63-69, Socr. Hist. Eccl. I, 27, 18 ff; 29;32; Soz. Hist. Eccl. II, 23; 25, 12;  Ruf. Hist. Eccl. X, 18; Philost. Hist. Eccl. II, 11 (32); Theod. Hist. Eccl. I, 26-27; Ath. Apol. Contr. Ar.  3:5-7; 8:4-5; 9:5-10:3; 17:2; 6; 19:4-5; Theod. Hist. Eccl. I, 27]


 Второто обвинение е, че Атанасий е изпратил довереника си Макарий в александрийския квартал Мареотида да се разправи с мелитианския свещеник Исхира. Макарий изпълнява задачата най-прилежно: нахлува в църквата на Исхира, пребива го, чупи олтара и епископски трон, изгаря книгите и смачква чашата за причастие. Всички тези действия са определени от партията на опонентите не само като насилие, но и като светотатство. Първоначално Атанасий нарежда да заловят Исхира, да го измъчват и да го принудят да подпише показания, че е бил подбуден от единоверците си да отправи фалшива клевета -  никакви актове на насилие не били извършвани. Показанията са подписани и от тринадесет други свещеници като свидетели и представени на събор в Кесария (Палестина), предшестващ този в Тир. Впоследствие обаче Исхира се отрича от изтръгнатите с насилие показания, още повече, че те не му донасят очакваното спокойствие. И след тях той е бил многократно отвличан и затварян от привържениците на Атанасий, а веднъж дори от Хигин, управителя на Египет по техен донос, че замерял статуи на императора с камъни.  Вследствие на това Атанасий променя тактиката си-  в Тир той вече ни най-малко не отрича извършеното. Само оспорва статута на Исхира: че не е истински свещеник, поради което вандализмът е оправдан или маловажен: "Накратко, неговите опоненти крещяли: "Насилие и светотатство!", докато Атанасий отговарял " Не, само насилие."" (Hanson, Search, p. 257). Колегите на Атанасий обаче не се подвеждат. Макарий е доведен във вериги в Тир, а в Египет е изпратена комисия имперски чиновници да разследва случая на място. Там петнадесет свещеници и петнадесет дякони от Мареотида свидетелстват под строй пред префекта на Египет Филагрий, биарха на преторианците Флавий  Антонин и висшия чиновник Паладий, че Исхира не е бит и нищо не е чупено. Комисията обаче намира и други свидетели на станалото и потвърждава обвиненията въпреки опитите на атанасианите да ги отвличат и заплашват за да мълчат. Атанасий не изчаква нейното завръщане в Тир, а побягва преди това. Все пак Исхира е възнаграден за  премеждията си - става епископ на Мареотида, макар при пристигането си там да е нападан от тълпа привърженици на сваления патриарх.
[Ath. Apol. Sec. 11:5-7 (96-97); 24:1; 27:4; 28:4; 37:9; 44:1 ff; 60:1-4 (140-141); 63:1-5 (142-143); 64:1-3 (143-144); 74; 75:3; 76; 82:1; 83:2 ff; 85:1-7 (163-164); Philost. Hist. Eccl. II, 11 (32); Ath. Apol. Contr. Ar.  8:1-3; 17:6; Socr. Hist. Eccl. I, 27; 31; Soz. Hist. Eccl. II, 23, 1]


Сред „по-маловажните” престъпления на събора са споменати побои над епископите Евпъл, Пахомий, Исак, Ахила и Хермеон. Разгледан е и случаят и с Калиник, епископ на Пелузиум, който бил насилствено отстранен, арестуван и подложен на мъчения, а на негово място било поставено протежето на на Атанасий – Марк. Сред жалбоподателите се подрежда дори някаква проститутка. Тя твърди, че архиепископът или негов приближен я изнасилил. Нейните оплаквания обаче остават почти без внимание.
[Soz. Hist. Eccl. II, 25; Philost. Hist. Eccl. II, 11 (32); Theod. Hist. Eccl. I, 27]


май 335 г.:  Размириците в Египет предизвикани от Атанасий са потвърдени и от автентични папирусни документи, открити от археолози. Съгласно писмо на участник в събитията, някой си Калист от партията на мелитианите, Атанасий отвлякъл и държал затворени на пазара за месо епископ от Долен Египет, един свещеник в гарнизонния арест, както и дякон в "големия затвор". Той издействал да бъде затворен във военния гарнизон и Хераск, мелитианският епископ на Александрия, а седем други епископа между който Емис и Петър прогонва от района.По време на размириците с участието на негови последователи и насъсквани от тях военни поделения били пребити почти до смърт четирима монаси, а други петима били задържани в затвора. 
[Pap. BM 1914 (Pap. Lond.)]


началото на ноември 335 г.: Сваленият Атанасий въпреки предишните си претенции, че императорът не може да се меси в църковните дела заминава за Константинопол да търси помощ направо от Константин срещу своите колеги. Владетелят го изслушва, но все пак обсъжда случая и с представители на Тирския събор, също пристигнали междувременно в столицата. На срещата с него те повдигат ново обвинение, за което не става въпрос по-рано, но представлява сериозна държавна измяна. Според тях Атанасий заплашил, че може да задържи в Александрия корабите със зърно от Египет, предназначени за изхранване на големите градове в империята (Рим, Константинопол, Атина, Антиохия). Такова действие е напълно във възможностите на Атанасий, тъй като той има традиционно влияние сред моряците и докерите – една добре организирана сила, която впоследствие ще използва и наследникът му Теофил при кампанията си в Константинопол (403 г.). Това вече идва в повече на Константин и той изпраща размирния прелат в на заточение в Аугуста Треверорум (Трир) на северната граница на Галия. На изпроводяк Атанасий се държи нахално с императора и крещи публично в лицето му, че бог ще е съдия между тях двамата [Epiph., Panar. 68, 9, 5; Ath. Apol. Sec. 9:5; 87:1]. По време на заточението си той поддържа пред западните епископи наглата лъжа, че Константин го е изпратил далеч от дома с единствената цел да го запази невредим от посегателствата на враговете му [Athanasius, Historia Arianorum, 50, 2 (212)]. Изпращането на Атанасий в изгнание е съпроводено с безредици в Александрия, организирани от негови привърженици. Налага се Константин да се занимае специално с тях.
[Ath. Apol. Sec. 86:2; 87:1-3, Socr. Hist. Eccl. I, 34-35; Soz. Hist. Eccl. II, 28; 31; Theod. Hist. Eccl. I, 29; Ath. Fest. Ind. 8; Ath. Apol. Contr. Ar. 9; Ath. Epist. Encycl. 5]

 

Porta Nigra ("Черната порта") - част от укрепленията на Трир (след 170 г.).
Това е мястото за първо заточение на Атанасий.


22 май 337 г.: Умира Константин и след обявена амнистия Атанасий се връща в Александрия на 23 ноември след дълго пътуване из провинциите, където си създава съюзници. Там той окупира архиепископския трон и продължава да води църковната си политика в познатия стил. Ожесточени тълпи са насъсквани да се разправят с опонентите му, а предизвиканите от тях безредици са съпътствани с вандализъм, пожари, побоища и убийства. През 343 г. събор в Сердика формулира възвръщането на позициите в града от неговите последователи по следния начин: "Той нямаше уважение към законите и хвърли всички в отчаяние... понеже  завзе църквите с насилие, с убийства, с война" 
[CSEL 65,55, 1-5; Philost. Hist. Eccl. II, 18 (38-39)]


зимата на 337/338 г.: В Антиохия е свикан специален събор за новите безобразия на Атанасий - убийства на негови противници при саморазправа с тях от привържениците му, използване на префекта на Египет Теодор за да арестува, затваря, измъчва и ликвидира неудобните за патриарха хора чрез подчинените си административни служители. Отделено било внимание и как той финансира насилствените си кампании чрез присвояване на отделеното от императора за изхранване на вдовиците в Александрия зърно (което Атанасий като глава на местната църква е бил  оправомощен да разпределя). Съборът моли Теодор да бъде заместен с предшественика си Филагрий, за да спрат корупцията и злоупотребите. Властолюбивият архиепископ отговаря като свиква в града и контрасъбор от свои подчинени и симпатизанти, на който е обявен за напълно невинен. 
[Ath. Apol. Contr. Ar. 3:5-5:5; 18:2]


338 г.: Синът на Константин, Констанций II (337-361) изпраща до Атанасий специално писмо, в което го предупреждава да не забавя корабите със зърно в пристанището - едно отдавнашно намерение, което архиепископът вероятно е започнал да привежда в действие. Атанасий се опитва да поддържа пред него имиджа си на отдаден на духовното пастир без особени политически амбиции и без възможности да противостои дори на градските магистрати, камо ли на императора. Констанций обаче не може да бъде заблуцен – той е пределно наясно със способността на папата да манипулира александрийските тълпи. Поради това сблъсъкът между тях за контрол над града е неминуем.
[Ath. Apol. Sec. 3, 5, 7, 18; Ath. Hist. Ar. 9; Ath. Apol. Contr. Ar. 9, 21-35; Ath. Apol. ad Const. 4:1-3; 19, 30]


16 март 339 г.: Търпението на Констанций към безредиците се изчерпва. Неспособният да се справи с тях Теодор е отстранен и Филагрий е назначен наново на негово място. Налага се да пристигне придружаван от 5000 тежко въоръжени войници за защита от вилнеещите тълпи и да подкупи водачите на езическата партия за помощ. Първата му работа е да се опита да арестува Атанасий в резиденцията му в църквата на Теона. Предупреденият от агентите си патриарх успява да избяга навреме през Либия на Запад към Рим при другия император Констанс (337-350) и папа Юлий I (337-352). В града избухва голям пожар, подпален от неговите привърженици, a Григорий и Филагрий мобилизират пастири от обкръжаващите Александрия региони за ответно нападение над тях. 
[Ath.Epist. encycl. 3-4; 6:3; Ath. Hist. Аr. 10-13; Socr. Hist. Eccl. II, 11; Soz. Hist. Eccl. III, 6; Philost. Hist. Eccl. III, 12 (54-58); Theod. Hist. Eccl. II, 3; Ath. Fest. Ind. 11; Ath. Apol. Contr. Ar. 30]


22 март 339 г.: Когато новият заместник на Атанасий, Григорий Кападокийски е интронизиран под военна охрана, тълпите изгарят църквата на Дионисий, по улиците избухват схватки между привържениците на двете партии с множество убити и ранени и от двете страни. По Великден битката се пренася в църквата на Квириний, щурмувана от тълпа въоръжени с тояги ариани, които обаче срещат ожесточен отпор. Александрия е в състояние на гражданска война. Няколко седмици трябват на армията за да бъде умиротворен градът с големи усилия. Констанций заплашва с големи глоби градските първенци, които откажат да признаят неговото протеже за патриарх, като в крайна сметка този стимул постига нужния ефект.
[Ath.Epist. encycl. 1; 2:1- 4:5; 5; Ath. Hist. Аr. 10:5; 31; 48-49; Ath. Fest. Ind. 11; Socr. Hist. Eccl. II, 3; 11; Soz. Hist. Eccl. III, 5-6; Philost. Hist. Eccl. III, 3 (41); 12; Theod. Hist. Eccl. II, 3] 

 

Глава на колосална статуя на император Констанций II (337-361).
(Капитолийския музей в Рим)
Той е най-големият враг на Атанасий, с когото се вкопчват в смъртна схватка за власт над Египет като основен предлог са различия в религиозната идеология.


339-346 г. - Атанасий е в изгнание и плете интриги срещу своите врагове. Най-вече обаче служи като инструмент за политическите кроежи на западния император Констанс срещу брат му, но и сам разпалва амбициите на високия си покровител: „Атанасий…подстрекава и използва едната половина на империята против другата” (Дешнер, Криминальная история 1, стр. 327). Най-рискованата му акция е участие в набега на също сваления константинополски патриарх Павел да си си върне трона и едновременно да се опита да присъедини града към владенията на Констанс. Двамата са прогонени обратно извън столицата от самия Констанций. 
[Soz. Hist. Eccl. III, 5-6; Socr. Hist. Eccl. II, 14; 15-18; Ath. Apol. ad Const. 4:4-5]


346 г.: Констанций най-после разрешава на досадния размирник да се завърне в Александрия. Причината е, че в противен случай неговият брат - императорът на Запада, го заплашва с инвазия: "Атанасий и Павел  са тук при мен.... ако ти обещаеш да ги възстановиш на техните седалища, аз ще ги изпратя при теб, ако обаче откажеш да направиш това, бъди сигурен, че аз сам ще дойда там и ще ги възстановя на седалищата им противно на твоето потисничество" [Socr. Hist. Eccl. II, 22]. Така Атанасий отново е върнат в метежната столица на Египет за да се предотврати гражданска война между двете империи. Заместилият Григорий негов наследник Георги е по необходимост е отзован.
[Socr. Hist. Eccl. II, 22-23; Soz. Hist. Eccl. III, 20-21; Ath. Fest. Ind. 18; Theod. Hist. Eccl. II, 9; Hist. Aceph. I, 1-2; Philost. Hist. Eccl. III, 12; Ruf. Hist. Eccl. X, 20; Ath. Hist. Ar. 21; Greg. Naz. Or. 21:28-29]


350 г.:  Констанс е свален и убит от генерала си Магненций (350-353), който се надява да обедини империята отстранявайки и източния август Констанций. Негови пратеници  - Магненций (magister militum) и Нунехий  минават през Александрия на път за Константинопол и се опитват да получат подкрепата на могъщия и амбициозен патриарх. Пред лицето на опасността Констанций също го ухажва, но не забравя нито унижението от брат си, нито настоящото.
[Ath. Apol. ad Const. 6-11; Ath. Hist. Аr., 51:4; FHG IV, 184-191] 


351 г.: В изключително кръвопролитната битка при Мурса (дн. Хърватия) Магненций е разбит. Констанций настъпва на Запад за да обедини империята, а събор в Сирмиум, несъмнено по желание на императора, сваля отново Атанасий. Той обаче свиква контрасъбор и едновременно демонстрирайки сила и сервилна лоялност, отрича пред победителя  каквато и да е връзка с Магненций. 
[Socr. Hist. Eccl. II, 28-29; Soz. Hist. Eccl. IV, 6; Ath. Apol. ad Const. 6-12]


втората половина на 355 г. : Лицемерните уверения във вярност не трогват Констанций. Той се чувства достатъчно силен и свиква ред събори на Запад  (Арл – 353 г.; Милано – 355 г.), които да подготвят местното обществено мнение да приеме решенията на събора в Сирмиум. От катедрите си са прогонени поддръжниците на Атанасий Иларий от Поатие (350-353; 361-367) и римският папа Либерий (352-356). В Александрия е изпратен нотариусът Диоген, който да склони градските първенци Атанасий да бъде низвергнат. Последният обаче среща ожесточена съпротива от тълпите и самите магистрати и е принуден да се върне без да постигне успех.
[Zos. Hist. Nov. II, 51-52; Epit. De Caesar. 42:4-8; Eutrop. Brev. X, 12; Ath. Hist. Ar 31; Hist. Aceph. I, 7-9; Ath. Fest.Ind. 25;]


6 януари - февруари 356 г.: Този път императорът изпраща в Александрия дукса Сириан, нотариуса Хиларий и други чиновници с достатъчно войска набрана от Египет и Либия в тяхна подкрепа. Те изолират Атанасий от скъпоценните зърнени запаси и принуждават местните епископи да преминат на страната на императора и протежето му Георги. Църквата на Теона е завзета от армейски подразделения на 6-7 февруари, а Атанасий побягва отново. Подстрекавани от водача си обаче, неговите симпатизанти продължават с размириците. Te се събират на орди из гробищата и веднъж на Сириан се налага да изпрати подразделение от цели 3 000 души, за да успее да ги разгони (май 356 г.), като в мелето немалко са убити. Други заловени са интернирани в оазиса Фаюм.
[Ath. Hist. Аr. 51:4, 31:2-3; 6; Ath. Apol. ad Const. 22-25; 27; Ath. Fest. Ind. 28; Ath. Apol. de Fug. 6:1; 24; Hist. Aceph. I, 10-11; Soz. Hist. Eccl.  IV, 9; Theod. Hist. Eccl. II, 10-11]


29 август 357 г.: Огромна тълпа атанасиани се надига на метеж, нахлува в катедралата на Дионисий и почти успява да линчува арианския архиепископ Георги (пристигнал на 24 февруари). Останалите църкви в града са завзети от бунтовниците. Георги напуска Александрия (октомври 358 г.) и не се връща там до 359 г. Александрийският градски съвет се опълчва на императора и отказва да предаде църквите във владение на арианската партия, но те са октвоювани обратно от армията по заповед на дукса Севастиан през декември 358 г. Имперските чиновници: префектът Катафроний, комесът Ираклий и католикосът Фаустин се питват да балансират търсейки помощ от езичниците, които нападат голямата църква Цезарион. Атанасий се крие из Киренайка, Либия, Горен Египет, тайно ходи и в Александрия за да окуражава и подстрекава привържениците си към безредици. Ако вярваме на Паладий, епископ на Еленопол [Pallad. Lausaic. Hist. 63:1; 3] когато пребивава в града недотам грохналият патриарх предпочита да се укрива в дома на набожна двадесетгодишна девойка, „изключително красива”. Още когато го приютява за пръв път, „тя с велика радост отхвърлила всяко колебание и изцяло се предала на бога; тя криела този свят човек шест години… грижейки се за потребностите на тялото му и удовлетворявайки всички негови нужди”. След края на премеждието светиня му се опитва да се оправдае - остроумничейки, че е устроил квартирата си при нея именно заради хубостта ѝ.  Никой нямало да заподозре неговото присъствие точно при нея … Това е и най-продуктивният в литературно отношение период на Атанасий – основно е зает да съчинява абстрактни теоретични трудове, както и апологии, в които да се оправдава пред императора, да намира благородни извинения за бягството си и да представя политическите си и идейни врагове като демони от ада.
През това време алтернативният патриарх Георги е върнат през юни 359 г. от нов свиреп чиновник – нотариуса Павел по прякор Веригата и прави всичко възможно да настрои целия град срещу себе си. Имуществото на състоятелните атанасиани е конфискувано, домовете им са разрушени (възможно би било това да са църковни имоти и грантове подарени им от Атанасий), издръжката на бедните е прекратена, много привърженици на беглеца са арестувани. В стремежа си да демонстрира християнска ревност, Георги се опитва отново с помощта на военния гарнизон да забрани езическите жертвоприношения, да ограби украсите на храмовете и дори успява да издейства падане на данъчния имунитет, гарантиран им още от самия Александър Велики. Това той постига не на последно място изпращайки на конвейр доноси към императора. Относно храма на Изида, почитана като Тюхе (гений-покровител) на Александрия той се произнася „Докога още ще позволяваме на тази гробница да стои” [Amm. Marc. XXII, 11, 7] и дори инициира опустошване на предверията на храма на Серапис от военни, изпратени от следващия префект Артемий (впоследствие убит при император Юлиан и обявен за мъченик въпреки арианските си убеждения). Този акт изпълва града със сблъсъци между армията и оскърбени езичници. Паралелно Артемий търси и укриващия се при девойката Атанасий под дърво и камък, но той сякаш е потънал в земята.
Нотариусът Павел пък използва като повод едно изказване на оракул на божеството Бес като антидържавно по съдържание и подема репресии срещу видни езичници в града: бившия префект Парнасий, градския съветник на Хермополис – Андроник и престарелия философ Деметрий, лекаря Зенон и др.
[Ath. Fest. Ind. 29-30; 32; Hist. Aceph. I, 9; II, 1-5; 25; Ath. Apol. ad Const. 14-17; 27, 1; 30; Ath. Epist ad ep. Eg. et Lib. 5:7; Theod. Hist. Eccl. II, 10-11; III, 14; Ath. Hist. Аr. 54-58; 75; 81; Ath. Fest. Ind. 18-19; 32; Hist. Acephp. II, 1-2; Epiph. Panar. 69, 2, 3; Ath. Apol. de fug. 6-7; Jul. Ep. 58 (426); 60 (379b); Amm. Marc. XIX, 12, 3, 16; XXII, 11, 5-7; Soz. Hist. Eccl. IV, 10, 30; Pass. Artem. IV, 8, 18; Liban. Epist. 29; 77; 171; Liban. Orat. XIV, 15-16;]

 

Римският амфитеатър в Ком ел Дика, Александрия (IV в.).
По времето на Атанасий това е един от центровете на обществения живот.


ноември - 24 декември 361 г.: Използвайки смъртта на симпатизиращия на арианите император Констанций привържениците на Атанасий незабавно организират поредния метеж. Те поемат контрол над целия град, завземат всички църкви, арестуват и оковават арианския архиепископ Георги и неугодните им църковни служители и граждански чиновници. В навечерието на Коледа подстрекавана от тях орда разбива затвора, измъква оттам Георги и Драконтий - чиновник отговорен за обществен строеж, който си е позволил да разруши олтар на Юнона Монета. Тя ги умъртвява от бой а после разнася телата им из улиците на града. Трупът на Георги е качен на камила, а този на чиновника е влачен с въжета. След това изгарят труповете за да не бъдат използвани като реликви от техните симпатизанти: "И така, както казахме, Георги дошел в Александрия през месец Атир, в тридесетия ден [26 ноември] и останал в града в безопасност три дни... Но на четвъртия ден от  [следващия] месец префектът Геронтий обявил смъртта на император Констанций и как Юлиян сам държал властта в цялата империя [30 ноември]. След като чули това, граждани на Александрия и всякакви надигнали врява срещу Георги, арестували го и го вкарали окован в затвора... до двадесет и седмия ден на месеца, за двадесет и четири дни...Тогава, на двадесет и осмия ден от месеца [24 декември] сутринта почти цялото население на града измъкнали Георги от затвора заедно с човека, който с него, счетоводителя отговорен за императорския строеж, наречен Кесарион, убили и двамата и ги разнасяли тържествено из центъра на града. Георги бил на камила, но Драконтий влачели с въжета. И след като малтретирали телата им по този начин, около седмия час [един часа по обед] те ги изгорили" [Hist. Aceph. II, 8-10 (148)].  Църковните историци Сократ и Созомен приписват деянието на "езичници", разгневени от оскверняването на светилище на Митра, но Филосторгий [Philost. Hist. Eccl. VII, 2 (105)] изрично посочва, че в тези събития е замесен Атанасий като подстрекател. Съставилият достигналото до наши дни кратко извлечение от неговия труд константинополски патриарх Фотий (IX в.) отбелязва: „този нечестив писател твърди, че те са били подтикнати към това деяние от съветите на Атанасий”. Амиан Марцелин прибавя и трета жертва – чиновника Диодор, както и подкрепя версията, че тълпата е от езичници разгневени от ехидни забележки на Георги за вярата им докато минавал покрай храма посветен на гения-покровител на Александрия. Тоой обаче отбелязва относно невинните чиновници, че „тези нещастни хoра, влачени към жестоки мъчения можеха да бъдат защитени от християните, ако всички те без изключение не горяха от омраза към Георги” [Amm. Marc. XXII, 11, 10]
[Socr. Hist. Eccl. III, 2-3; Soz. Hist. Eccl. V, 7; Theod. Hist. Eccl. II, 3; Hist. Aceph. II, 8-10 (148); 25; PG 111, col 1055 (an 102); Epiph. Panar. 76.1, 1-2; Amm. Marc. XXII, 11, 8-10]


февруари - октомври 362 г.: Атанасий се завръща тържествено в Александрия и свиква поредния си събор за да демонстрира както власт, така и самочувствие. Изгонен е от града от Юлиан заради метежа завършил със смъртта на Георги и държавния служител, както и заради извършени с негово одобрение насилия над езичници. 
[Hist. Aceph. III, 1- IV, 4; Jul. Epist. 60 (379b); 111, 432c-435d; Soz. Hist. Eccl. V, 6; 15; Socr. Hist. Eccl. III, 7; Theod. Hist. Eccl. III, 5; Ath. Fest. Ind. 34-35; Greg. Naz. Or. 21:27] 


26 юни 363 г: император Юлиан загива в битката при Самара в Персия при неясни обстоятелства. Напълно възможно е да е убит от някой измежду християнските си телохранители заради опита си да възвърне позициите на старата „езическа” религия [Soz. Hist. Eccl. VI, 1]. Атанасий се връща в Александрия достатъчно силен за да не се безпокои от следващия слаб император Йовиан (363-364), който дори го ласкае за да получи подкрепата му. 
[Soz. Hist. Eccl. VI, 1; J. Mal. Chron. XIII, 23-25 (333-334); Eutrop. Brev. X, 16; Theod. Hist. Eccl. III, 20]


май 365 г. : Последни проблеми за Атанасий създава Валент (364-378), опитал се да го изпрати в изгнание за пореден път. Императорът заплашва градските съветници с глоба от 350 фунта злато ако не детронират Атанасий и те се съгласяват. Опитът да бъде заловен пъргавият старец за пореден път се оказва неуспешен и той се измъква под носа на пратеното да го арестува военно поделение.  В ход влиза и заплахата Атанасий да се оплаче на брата на Валент, западния август Валентиниан I (364-375), който е и по-старши от двамата. Тя има ефект и скоро Валент с официално писмо му разрешава да управлява отново, а градска делегация начело с нотариуса Бразидас го посреща с почести. 
[Soz. Hist. Eccl. VI, 12; Socr. Hist. Eccl. IV, 1; 13; Theod. Hist. IV, 2]

 

Златен солид на император Валент (376 г.).
Валент (364-378) е последният владетел на Източната империя, дръзнал да премери сили с Атанасий.


септември/октомври 367 г. : Валент се опитва да постави на трона Луций (367, 373-380), който може да разчита единствено на помощта на префекта Тациан и военния комендант (дукс) Траян. Този път обаче опитът в организирането на метежи си казва думата: „имаше големи размирици и безредие в града, очакваше се бунт” [Soz. Hist. Eccl. VI, 12]. Луций е уплашен до смърт и спешно се евакуира. Атанасий в крайна сметка е окончателен победител. През остатъка от живота си той се занимава с пропаганда на кредото от Никея (325 г.) и с цензура на раннохристиянската литература, която трябва да е в съответствие с утвърдилата се доктрина. В резултат нa тази му дейност голям брой циркулирали преди това евангелия и други произведения са унищожени и изгубени.
[Soz. Hist. Eccl. VI, 12; 19; Socr. Hist. Eccl. IV, 13; 20; Theod. Hist. IV, 17; Hist. Aceph. V, 1-7; 11-14; Ath. Fest. Ind. 39]


септември 369 г. : Финална проява на насилие свързана с Атанасий е принудителното превръщане на храма на божеството-овен Мендес (Банебджедет) в църква. Самият той повежда войнствената тълпа християни към сградата близо до Източното пристанище и я завзема. За по-мащабна офанзива срещу езичниците обаче не му остава време. Тя ще бъде реализирана от един от наследниците му – Теофил.
[Fest. Ind. 37-38; 40; Epiph. Panar. 69,2,2; Socr. Hist. Eccl. VII, 15; Ioann. Nik. Chron. 119:14; 120:12; Ath. Apol. ad Const. 14-15, Ath. Hist. Ar. 55.]


Атанасий завършва живота си в дълбока старост, на архиепископския трон на Александрия и надживявайки всички свои значителни врагове. Успява да утвърди доктрината си в Египет където управлява еднолично като неограничен господар паралелно на имперската администрация. И в крайна сметка полага основите на онова, което ще бъде и силата и слабостта на тамошната църква.  Изключително стечение на поредица обстоятелства му позволява винаги да върви безнаказано по острието на бръснача, използвайки интуицията и решимостта си на роден авантюрист. Безкрайният фанатизъм на онази епоха го кара да е уверен, че това се дължи на свръхестествена помощ от бога, на когото смята, че служи. Жестокият и тираничен характер го подтиква да избере пътя на насилието и интригата като оправдано средство за постигане на поставените цели, а довчера репресираните си единоверци превръща в безмилостен инструмент за тяхното осъществяване. Постигнатите успехи отдава на това, че божеството одобрява подобна кръвожадна пресметливост. Тази убеденост той съумява да предаде на своите последователи и приемници, които развиват и усъвършенстват неговата рецепта: "с помощта на историческата перспектива ние можем да видим,че провеждайки тази политика Атанасий дал лош пример на своите наследници в използването на насилие и  интриги. Те всички се научили от него с твърде голяма готовност: Петър, Теофил, Кирил, Диоскор..." (Hanson, Search, p. 255). В по-далечен план именно примерът на Атанасий води до религиозните войни, кръстоносните походи, инквизицията и останалите мрачни прояви на тържествуващото християнство.
Но това е и пътят към предначертания край на такъв изграден върху потисничество и агресия възход. Увереността в собствените сили се превръща в арогантност и маниакална илюзия за непогрешиност. Насилието отблъсква всички от тръгналите „сами срещу света” александрийски патриарси. Погромите и размириците стават неизбежен спътник на тяхното управление – както в родния град, така и далеч от него. Оттук нататък всяка година през няколкото следващи столетия е белязана с безредици, побоища и убийства. Този период на бруталност продължава от времето на Атанасий чак до момента, когато през 642 наследникът му Вениамин I (623-662) предава Александрия и Египет на арабските завоеватели начело с Амр ибн Ал Ас ал Сахми и ги посреща като избавители от игото на василевсите. Египет не може да принадлежи на двама господари, а патриарсите подценяват както решимостта на византийските императори да го задържат, така и собствените си възможности да го отвоюват за себе си. Така макар и считан от множество свои сънародници за вестител на божествени истини, всъщност Атанасий е демонът на своето време.

 

Икона на Атанасий в нео-коптски стил от съвременния художник Исак Фанус (1919-2007).

 

 

Category: Древен Египет | Added by: Admin
Views: 20 | Downloads: 0 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]