Теофил (384-412) изобразен тържествуващ над руините на Серапеума.
Илюстрация към папируса Хроника на Голенищев (VI в.).

„Ако някой извърши убийство по божия воля, това убийство е по-добро от всяко човеколюбие. Но ако някой пощади някого и покаже към него човеколюбие, такава пощада е по-престъпна от всякакво убийство”
[Йоан Хризостом (Златоуст), Четвърто слово срещу юдеите, 1]
„Теофил застанал начело на отвратителни същества… Тези войнствени и жадни за почести хора хвърлили всичко в смут и безредие… В онези дни всеки, който носел черно расо и бил решен да се държи неподобаващо в обществото, имал силата на тиранин.”
[Евнапий, Животът на софистите, 472]
„Теофил, мъж с гръмка мърдрост и възвишена смелост, чрез когото Александрия бе освободена от греха на идолослужението”
[Теодорит Кирски, Църковна история, V, 22]
„Конфликтът заради Ориген се превърнал в истинска война между двете столици на Изтока и техните могъщи патриарси”
[Йохан Щайнман, немски църковен историк: Hieronymus. Ausleger der Bibel. Weg und Werk eines Kirchenvaters, 1961, s. 244]
 

Вторият значим в успехите си и склонността си към насилие патриарх на Александрия е Теофил  (384-412). За разлика от Атанасий той не оставя впечатляващо литературно наследство, нито блести с дълбока мисъл като стратег и дипломат. Тези слабости обаче са компенсирани в излишък от желязна воля, фанатично-тесногръда упоритост при постигане на набелязаните цели и пълно пренебрежение към жертвите, свои и чужди, в отстояването на заетите позиции. Тези качества му помагат независимо от цената да осъществи следващия етап за постигане на господство за светия престол на Египет. 
При Атанасий архиепископът става некоронован владетел на града. Пред Теофил стоят две нови задачи: да прочисти Александрия от неправоверните езичници и еретици и да превърне нейния патриарх в признат или не, но действителен глава на християнския Изток. Именно с второто Теофил се проваля въпреки постигнатите временни успехи, понеже надценява възможностите си. Това е и причината за една на пръв поглед странна особеност в отношението на църковните историци към него. Той е верен последовател на Атанасий, принадлежи към близкото му обкръжение и се придържа стриктно към доктрината му, но е обрисуван съвсем различно. Докато за тях Атанасий е „светец”, Теофил е безсъвестен потисник и нечестиво чудовище. А както убежденията, така и методите на действие и при двамата са едни и същи. Причината е проста – с опитите си за вмешателство в делата на останалите църкви Теофил настройва всички срещу себе си. Това е голямата разлика между него и умеещия да организира успешни алианси Атанасий. Задружни врагове са му както цариградските патриарси, така и римските папи. Борбата с претенциите му да доминира е една от малкото теми за единомислие между тези горди и своеволни съперници. Те са и победилата в исторически план страна, а съхранената до наши дни литература идва основно от византийски и латински източници. Така става очевидно, че разликата дали някой църковен водач ще остане в паметта на потомците като свят пример или демон в човешки образ е обусловена не от неговите дела. А от това дали партията му ще остане като победител на бойното поле и ще пише историята. Същото произволно разграничение ще видим по-късно при неговите приемници Кирил и Диоскор. Теофил не е по-жесток от останалите църковни пастири. Само е мишена за перата на преписваните автори. Не че няма за какво да бъде заклеймен, причините са основателни и  многобройни. И страстта му към разкоша, това че е „обладан от страст към камъни и поклонник на златото” [Isid. Pel. Ep. 152] e наистина най-незначителната от тях. 

373 г. : Наследник на Атанасий е Петър II (373-381). Веднага след избирането му се разиграват събития, следващи плътно познатия модел „те ме гонят, аз се измъквам, градът се надига” в духа на най-добрите финтове на неговия предшественик. По заповед на Валент (364-378) префектът Паладий арестува Петър и поставя на негово място познат и от преди фигурант – Луций (367, 373-380). Той боязливо пристига в града през нощта и през целия си престой не се отделя от военната си охрана. Бунтът на градските тълпи следва незабавно и е потушен с големи усилия и жестокости. Много размирници са изпратени в мините, симпатизантите на Луций влачат до смърт из улиците привърженички на Петър. Самият той избягва от затвора и отплава за Рим при колегата си папа Дамас I (366-384). През 380 г. се възползва от това, че Валент е зает с отблъскване на варварските нашествия по р. Дунав и се завръща в Александрия с писма от папата, утвърждаващи неговата правоверност. Размириците пламват отново, Луций побягва в Константинопол спасявайки живота си, а Петър остава на бойното поле като безспорен победител. Куражът му е толкова голям че се осмелява да свика подчинените си епископи за да назначат …. цариградски патриарх: принадлежащия към партията му бивш философ-циник Максим. Той трябва да замени на столичната катедра Григорий от Назианз (379-389). В изпълнение на заговора Максим заминава за Константинопол (380 г.) , където е посрещнат радушно от него, понеже са съученици. Удобният момент настъпва когато Григорий се разболява. Една нощ няколко местни епископи, подкрепени от александрийски моряци интронизират Максим под предлог, че предшественикът му е избран „неканонично”. Цариградските тълпи обаче пламват от локален патриотизъм и този път в съюз с градските магистрати прогонват александрийския натрапник. 
[Soz. Hist. Eccl. VI, 19; 39; VII, 9; Socr. Hist. Eccl. IV, 20-22; 37; Theod. Hist. Eccl. IV, 17-19; 21; V, 8; Ath. Fest. Ind. 39; Hist. Aceph. V, 11-13; Greg. Naz. Orat. 25; 26 (или 28); 34; Greg. Naz. Carm. De Vit. 750-1029; Greg. Naz. Carm. 148; PG 35, col 244-304; 36, col. 241-256; COC II, 4] 

381 г. : Приемник на Петър става брат му Тимотей (383-384). Владичеството му е кратко, но от значение. Над източната част от империята вече се носи вятърът на промяната: римско-александрийският църковен съюз взема решително надмощие във верския двубой относно Арий. Причината съвсем не е помощ свише, а драматично развитие при събитията на политическия фронт. Последният привързан към арианството император – Валент е разгромен от готите и загива в битката при Адрианопол (9 август 378). Синът на западния владетел Валентиниан I (364-375) – Грациан (375-383) временно поема контрол над цялата империя, а той е привърженик на „католическата” догма. За август на Изтока Грациан избира единовереца си Теодосий (379-395), последния значим монарх на късната Античност. Арианите бързо разбират, че новият император е благоразположен към техните съперници: довчерашните преследвани с охота стават гонители. През май-юни 381 в Константинопол е свикан събор, който затвърждава пълния триумф над арианството, стабилно положен върху щитовете на столичния гарнизон. Председател на събора е именно Тимотей. Към божествената същност е добавена трета персона – Светият дух, а в знак на благодарност за оказаната почит Тимотей разжалва от сан тайното оръжие Максим. Той не трябва да пречи на императорското протеже Нектарий (381-397) - новия архиепископ на столицата, поставен на мястото на прогонения последен арианин Демофил (370-379/380). Александрийският патриарх нарича и три църкви в града си на името на Теодосий и двамата му сина – Аркадий и Хонорий. Последната е заграбен храм на Серапис. 
[Soz. Hist. Eccl. VI, 39-40; VII, 4-5; 7; Socr. Hist. Eccl. IV, 38; V, 1-2, 8; Philost. Hist. Eccl. IX, 16-17; Ruf. Hist. Eccl. XI, 13-14; 19; Ioann. Nik. Chron. LXXXII, 15-18; LXXXIII, 1-3; 20-23; 37-38] 

20 юли 384 г. : Начело на Александрийската църква след смъртта на Тимотей е избран Теофил, родом от Мемфис. Едно от първите му начинания е да реорганизира параволаните - благотворителна общност, действаща в Александрия още от III в. Първоначално параволаните се грижат за болните и погребват мъртвите, особено при епидемии. Етимологията на името им идва от παραβάλλω – „поемам [риск]” и те наистина са фанатично готови на всичко. Набирани са от низините на обществото, подчинени са директно на архиепископа и са верни единствено на него. Именно Теофил ги превръща в своя частна армия за ефективно справяне с политическите и идейни противници. Заради извършваните от тях погроми, насилия и убийства те придобиват ужасяваща слава, особено при наследниците му Кирил и Диоскор. За справяне с тях се императорите издават специални закони. След като е затвърдил позициите си с тази оперативна сила, Теофил вече е готов да започне голямото прочистване.
[Socr. Hist. Eccl. V, 12; Soz. Hist. Eccl. VII, 14; Cod. Theod. XVI, 2, 42-43; Cod. Iust. I, 3, 18; Ioann. Nik. Chron. 79:1-2; Chron. Golen.  VI, recto II, 17, 22] 

Параволани участват в размирици из Александрия.
Кадър от филма "Агора" (2009) на Алехандро Аменабар.

между юли и декември 384 г. : Теофил стартира с умела намеса в междуцърковен скандал с архиепископа на Антиохия Флавиан I (381-404). Флавиан бил изключително богат гражданин с амбиции да участва в политическия живот. Затова се включва се в редиците на духовенството. От активността му обаче са недоволни както Теофил (свикал още с интронизацията си събор, на който Флавиан бил привикан „да се яви по служба”, но отказал), така и римският папа Дамас. Те го обвиняват в клетворестъпничество и причиняване на разкол, като изказват подкрепа за алтернативния архиепископ Паулин (362-388). Флавиан обаче се обръща за помощ към императора, а Теофил оценява потенциала му като съюзник. Впоследствие той не само се помирява с Флавиан, но и изпраща в Рим доверен политик – свещеника Исидор за да убеди и Дамас да го признае. Целта е постигната, ала Исидор след време ще изпадне в немилост и ще се окаже жертва на черна неблагодарност.
[Socr. Hist. Eccl. V, 15; Soz. Hist. Eccl. VII, 11-12; Theod. Hist. Eccl. V, 3; 23; Ambr. Epist. 56:6 (PL XVI, 1171-1172)].

388 г. :  Теофил печели благоразположението на Теодосий помагайки му във войната със западния император Магн Максим (384-388). Двамата изпращат Исидор, „от младостта си упражнявал се във философските изкуства, а не в аскетическите” в Рим при Максим – привидно като посланик на добра воля, а всъщност със значителни суми, които да раздаде като подкуп на предварително набелязани потенциални съюзници. Прикритата от расото диверсия е разкрита, а Исидор е принуден да се спасява с бягство. Въпреки това помощта му е оценена и Теофил го допуска сред най-близките си довереници. Теодосий пък с благодарност застава зад александрийския патриарх винаги, когато той се нуждае от помощта на светските власти.
[Soz. Hist. Eccl. VIII, 2; Socr. Hist. Eccl. VI, 2]

ок. 390 г. : Теофил изпраща до императора писмо за празнуването на християнската Пасха (Великден). В него твърди, че единствено Александрийската църква има право да определя датата за празника, а всички останали трябва да се съобразяват с нея. Това е и първата му заявка за решаваща роля в имперската църковна политика.
[CPG II, 2675]

Лятото на 391 (алтернативна датировка 392) г. : Ситуацията е изключително благоприятна за избухването на удобен конфликт. Теодосий е издал едикт за затваряне на езическите храмове, а Теофил е получил и разрешение да построи християнска църква на мястото на един от тях - този на Дионис. По време на строителните работи в подземията е разкрит митреум. Това е чудесен повод за издевателства и провокации над останалите в града привърженици на старата религия. Свещените предмети са извадени на показ и разнасяни с тържествена процесия из улиците от ехидна тълпа. Ответната реакция не закъснява – избухват кървави размирици, a философът Олимпий призовава гражданите „по-скоро да умрат, отколкото да пренебрегнат боговете на бащите си” [Soz. Hist. Eccl. VII, 15]. И двете страни дават жертви, убитите и ранените са много. Оцелелите езичници търсят убежище в храма на Серапис (Серапеума), който все още продължава да е измежду най-красивите и величествени сгради на Александрия – „една от най-уникалните и необикновени гледки по света”   [Exp. Tot. mund. et gent. 34]. Той e разположен в квартал Ракотис в югозападната част на града и се издига върху изкуствена платформа висока над сто стъпки. Огромните му предверия с колонади се простират във всички посоки. Вътрешните стени са облицовани с плочи от злато сребро и бронз. Статуите са снабдени с хитроумно изработени изкусни приспособления, предназначени да смайват богомолците. Съкровищниците са пълни с най-различни скъпоценни предмети. Именно този храм по думите на философа Евнапий [Eunap. Vit. Soph. 471] превръща Александрия в цял един отделен „свят сам по себе си”. 
Укрилите се защитници на елинизма държат при себе си заложници. Един от тях, християнският ритор Гесий е намерен впоследствие убит. За щурма на добре укрепената сграда Теофил призовава на помощ градския префект Евагрий и военния управител на Египет Роман. Полиция и армия нахлуват в храма, оцелелите поклонници са арестувани и вкарани в затвора. Впоследствие мнозина от последните езически философи и интелектуалци се разпръскват в Константинопол и други градове на империята, търсейки спасение. Предвождани от своя архиепископ тълпите сриват храма до основи, отдавайки се на необуздан вандализъм. Главата на гигантската статуя на Серапис е отсечена с брадва и разнасяна из града, самата статуя е изгорена. Макар и опиянени от разрушението, ревнителите на вярата не забравят и да са практични - то е съпроводено с отлично организиран грабеж. Всички статуи и предмети от скъпоценни метали са иззети и претопени в полза на църквата. „Те се сражавали така храбро срещу статуите и жертвоприношенията, че не само ги покорили, но и ги откраднали, а единствената им военна тактика била да гарантират крадците да не бъдат разпознати„ [Eunap. Vit. Soph. 472]. Тази тъжна участ избягват единствено камъните от подовата настилка на светилището, и то само заради голямото си тегло. С тази плячка после Теофил ще финансира своите църковно-политически кампании. Пламъците погубват и изключително богата колекция книги, съдържаща останки от знаменитата Александрийска библиотека. На мястото на руините е построена църква и костница за мощи, които Теофил твърди, че са на Йоан Кръстител – били донесени в града по времето на Атанасий, но държани в тайна. Само той измежду живите знаел за тях. За да се представи на населението удобна санкция свише за насилствената промяна, знаците „анх” от релефите украсяващи стените на храма са обявени за кръстове, предсказващи победата на новата вяра. Подставени лица разказват завладяващи истории за древни пророчества и небесни хорове преди решаващия щурм. Краят на Серапеума е възприет единодушно от църковните историци като символ на пълно тържество за християнството.
[Socr. Hist. Eccl. V, 16-17; Soz. Hist. Eccl. VII, 15; Theod. Hist. Eccl. V, 22; Ruf. Hist. Eccl. XI, 22-23; 29; Eunap. Vit. Soph. 471-472; Ioann. Nik. Chron. LXXVIII, 42-47; Damasc. Vit. Isid. 42B-42F; Anthol. Palat.: VII, 686, 1-6’; Apopht. Patr. 164:15-21; SDCh I, 42:2-46:5; 46:15-48:2; 48:5-6; II, 12:1-4; 12:9-14:24; 16:9-12; CGS IX, 2]

391-392 г. : Опустошението на Серапеума не е краят, а само началото на вълна от погроми над оцелелите езически храмове не само в Александрия, но и из целия Египет. Тълпи християнски монаси обикалят градове и села, разграбват и рушат древните светилища. Навсякъде на тяхно място са издигани църкви или манастири. Поклонниците и жреците стават жертва на насилия не само от параволаните и озверелите тълпи, но и от самите органи на реда, чийто дълг е да ги пазят от произвол: в гоненията взема дейно участие Синегий, praefectus augustalis на провинцията. Патриархът умело вдъхновява и ревностно ръководи целия процес – „с идването на божия свещеник Теофил… всичко бе разрушено и сравнено със земята” [Ruf. Hist. Eccl. XI, 26]. Едно от големите унищожения на култов комплекс е в Канопус, десетина километра източно от Александрия. Там има жреческа школа и се съхраняват множество ценни документи. На мястото му е заселена общност от монаси, а за привличане на този път правилно вярващите не закъсняват да се появят нужните реликви. Храмът на Тюхе е превърнат в магазин за вино, а изображенията на Серапис се премахват насила от фасадите на сградите. 
[Ruf. Hist. Eccl. XI, 24;26; 28-30; Eunap. Vit. Soph. 472-473; Liban. Orat. XXX (Pro templis), 8-23; Ioann. Nik. Chron. 78:46; Anthol. Palat. IX, 180-183; 441, 1-6; Cod. Theod. XVI, 10, 12; Apopht. Patr. 140:15-141:8; 200:1-10; SDCh II, 12:19-24; 14:10-16:2; Chron. Golen. VI, verso II, 23-26]

Останки от руините на Серапеума в Александрия, включващи сфинксове и т. нар. "колона на Помпей".
Всъщност колоната е издигната при Диоклециан (297 г.).

краят на 393 или началото на 394 г. : Теофил отново претендира, че е в правото си да решава църковно-административни въпроси извън Египет. При него идват два съперничещи си епископа от Бостра в Арабия: Багадий и Агапий с молба да отсъди кой е легитимният. Междувременно патриархът е поканен в Константинопол за да участва в празненства по случай завършването на голямата катедрала „Свети апостоли” близо до Халкидон. Той подбира двамата тъжители със себе си и използва събирането на църковни глави за да спретне събор по този повод. На 29 септември 394 съборът е тържествено открит. Теофил се разпорежда на него като истински владетел: произнася се в полза на Багадий, определя, че Александрия е оправомощен посредник в църковните спорове между Изтока и Запада и заковава в религиозната нормативна база четиринадесет свои канона.
[PG LXV, 36-45C; 63B]

396 г. : Александрийският патриарх е поканен да вземе страна в знаменития „спор за оригенизма. Поредният непримирим „сблъсък на идеи” както обикновено започва като банален административен скандал. По това време в Палестина се подвизава латиноезичен пришълец от Запада – Йероним от Стридон (347-420), който впоследствие ще бъде броен между големите католически авторитети. Начетен и добър оратор, той събира много последователи в главната си квартира във Витлеем и не се съобразява особено с йерусалимския патриарх  Йоан II (387-417). Последният започва да го тормози, а той се обръща за помощ към епископа на Саламин в Кипър, Епифаний (365 или 367-403). Двамата архиереи  не се понасят още от 394 г. , когато Епифаний е в Йерусалим и се осмелява да поучава Йоан да анатемоса стария александрийски богослов Ориген (ок. 185-254) и да престане да украсява църквите с изображения, „тъй като те са противни на нашата религия” [Hieron. Epist. 51:9]. Йоан се оказва докачлив, взема забележките навътре и на свой ред обвинява в неправоверие колегата си, макар той да е считан за виден ересиолог. Епифаний пък дръзва да направи брата на Йероним – Паулиниан епископ на родния си град Бесандук в Палестина, който е подведомствен на Йерусалим. Напрежението между двамата стига точката на кипене и Теофил е призован да охлади страстите. Първоначално той взема страната на Йоан, понеже той ласкае егото му: „ти имаш грижата за всички църкви” [Jeron. Contra Ioan. 37]. Праща му на помощ стария си довереник – лукавия дипломат Исидор, който се хвали, че ще разсее опонентите си като дим във въздуха и ще ги разтопи като  восък пред огън. Хвалбите обаче се оказват пресилени и Исидор не постига успех. Но пък рапортува за такъв, представяйки Йероним като напълно вкаран в правия път, макар впоследствие лъжата да е разкрита.
[Hieron. Contra Ioan. 37; 39; Hieron. Apolog. 370-373; Hieron. Epist. 51:9; 63:1]

397 г. : Теодосий е починал, като е оставил империята на двамата си синове: Хонорий (395-423) на западната и Аркадий (395-408) на източната половина. С новия владетел в Константинопол идва и промяна в баланса на силите в двора,  а Теофил охотно се включва отново в борбата за власт. След смъртта на патриарха Нектарий той пристига в столицата заедно с довереника си Исидор и се опитва да го постави на овакантената позиция. Тук обаче се сблъсква с могъщия кувикуларий Евтропий (? -399), опитен в интригите персийски евнух. Той представя различни документи, въз основа на които заплашва да обвини александриеца в злоупотреби ако не се откаже. Така извоюва мястото за своето протеже Йоан - устат и оперен антиохийски свещеник. Неговите почитатели ще му дадат името „Златната уста” (Хризостом: 397-404) заради прочувствените речи, които произнася. Теофил му става смъртен враг, а скандалът ще породи мащабен сблъсък с кървави последици.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 2; Soz. Hist. Eccl. VIII, 2; Theod. Hist. Eccl. V, 27; Pallad. Dial. V, 41-44; Ioann. Nik. Chron. LXXXIV, 1-2]

399 г. : Амбициозната кампания на Теофил да строи църкви навсякъде из Египет и да налага волята си извън него има за абсолютно условие да разполага с нужните средства. Плячката от храмовете изглежда недостатъчна и той въвежда стриктен финансов контрол. Оттук нататък с църковните фондове може да се разпорежда само той, дори против волята на дарителите, които ги попълват с наивна щедрост. Време е благотворителността да отстъпи място на политиката. Познатият ни Исидор получава от богата вдовица огромната сума от хиляда златни денария за да купува с тях дрехи за бедните вдовици в града, но „забравя” да ги отчете пред началството. Това разбираемо предизвиква ужасния гняв на Теофил „от когото не можело да убегне нищо сторено или казано, заради бандата му от шпиони и подслушвачи”  [Pallad. Dial. V, 51]. Исидор се оправдава, че е изхарчил поне част от сумата по предназначение, но е  обвинен в укривателство. Според Теофил парите трябва да идат за строеж на храмове, а не за помощи. Не знаем дали този казус е причина или само повод за разправата с Исидор или в основата му стои далеч по-сериозен конфликт от църковната политика. Второто е твърде вероятно – едва ли присвояване на дори голяма сума би било достатъчно за архиепископа да се нахвърли върху най-близкия си съратник само затова. Проблемът по-скоро е в борбата за власт: по-рано Исидор защитава един изпаднал в немилост пред Теофил александрийски свещеник – Петър и може би това е причина да последва съдбата му. В скандала предишният привидно успешен тандем се оказва отровен от притворство и съзнателно подготвяни интриги. Патриархът вади от архива предвидливо заделен за време на нужда писмен донос на някакъв моряк от преди осемнадесет години. В него има твърдение, съсипващо репутацията на довчерашния му любимец -  обвинение в педерастия. Компроматът е гарниран с безочлив коментар: „Бях много зает, затова забравих този случай. Сега като гледах едни други документи, намерих този, който те касае. Какво ще кажеш в своя защита?” [Pallad. Dial. 51]. Нататък разследването заприличва на процес срещу мафиотски бос: Александрийският архиепископ представя свидетел – едно момче споделя как благочестивият старец го употребил сексуално. Исидор възразява, че при него дошла майката на момчето и му предала двадесет и пет златни денария, които уж то получило от сестрата на Теофил като подкуп за да свидетелства. Парите са представени като веществено доказателство, но майката изведнъж умира от „операция на гърдата”… Накрая Исидор е анатемосан и основателно страхувайки се за живота си избягва безславно и възможно най бързо в Нитрийската пустиня. Там се покрива в някакъв манастир. Останките от авторитета си за да се представя за жертва и да порицава патриарха. Опасността не е малка, тъй като беглецът е от най-близкото му обкръжение. Той е наясно с цялата дипломация и наистина знае много „мръсни тайни”. Теофил е призован за публично изслушване пред магистратите, а тълпа оцелели от погромите над Серапеума езичници се събира на площада, празнувайки за проблемите на християнския париарх.
[Pallad. Dial. VI, 51-52; Theophil. Synod. Epist. II, 3; Socr. Hist. Eccl. VI, 9; Soz. Hist. Eccl. VIII, 12; Hier. Epist. 92:3 (=PL 22 col. 765)]

399-400 г. : Както често става в политиката, срещу неудобния противник е конструирано идеологическо обвинение. Теофил променя мнението си за Ориген, макар „от тази гледна точка Ориген да не е бил причина” (Russell, Theophilus, p. 21). Исидор и укриващите го монаси са обвинени в „оригенизъм”, който е приравнен на ерес. Разпратено е окръжно писмо за тяхната неправоверност и да “се избягва отровата на Ориген” [Theophil. Fest. Epist. 16:16]. Писмото е подето охотно от фанатизираното неграмотно мнозинство: „невежите, които значително превъзхождали другите по брой, разпалени от гореща ревност без познание незабавно надигнали вик… Така настъпило разделение, и двете партии се сочели едни други като нечестивци… На тази основа избухнала изпълнена с насилие разпра и непримирим конфликт между монасите” [Socr. Hist. Eccl. VI, 7]. 
Районът е наводнен от пияни привърженици на патриарха и специално изпратени параволани, които нападат „еретиците” и се разправят с тях. Нитра е опожарена, книгите на „оригенистите” са изгорени, имущестото им – разграбено, много от тях са изловени с помощта на префекта на Египет, а някои са убити. Особено усърдно се издирват четирима техни предводители, наречени „високите братя”: Диоскор (бивш епископ на Хермополис, прогонен от катедрата си от негри-роби, пратени от Теофил), Амоний, Евсевий и Евтихий, които представляват най-сериозна опасност заради влиянието си. Когато Амоний е изпратен да моли Теофил за помирение с Исидор, той лично го удря в лицето и му чупи носа, крещейки „Отречи се, оригенист!”. Зловещи орди от въоръжени с тояги монаси пренасят лова на вещици и в Александрия, а архиепископът твърди, че „виждайки тях вижда божието лице”. Те са заплащили дори него, че ако не прокълне оригенизма, „ще бъде считан от тях за нечестивец и враг на бога” [Cassian. Coll. X, 2]. За осъждане на Ориген е свикан специален  събор. След време противниците му твърдят, че в тези гонения са избити около десет хиляди души и те са внесени в календара на църквата в Константинопол (10 юли) като „мъченици”. Твърди се, че били затворени в пещерите, където живеят и издушени с дим от запаления на входовете им огън. Дори числото да е значително преувеличено, пак имаме основане да мислим, че кампанията води до голям брой човешки жертви. Най-малкото Паладий [Dial. VII, 57] споменава едно „изгорено момче по свидетелство на очевидец”.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 2, 7-9; Soz. Hist. Eccl. VIII, 11-12; CSEL 55: 147-155; 169-181; PG 86: 967B-D; Hieron. Epist. 96; 92:1; Pallad. Dial. VI, 53-54 – VII, 55-58; Pallad. Lausaic. Hist. 24:35; PL XXIII, col. 390]

Изглед от Нитрийската пустиня (дн. Уади ал Натрун) западно от Делтата на Нил.

ок. 400-402/3 г. : Спасявайки живота си „високите братя” и Исидор панически бягат първо в Палестина, а после и в Константинопол. Само около триста от привържениците им успяват да се измъкнат от Египет. Йоан Хризостом вижда в бегълците полезни оръдия в своята политическа игра и ги приема гостоприемно. Теофил изпада в ярост и се съюзява с предишния си противник Епифаний от Саламин. Последният свиква в Кипър свой събор против оригенизма и дори посещава за кратко столицата за да ръкополага там незаконно епископи. 
Междувременно покровителят на Йоан – Евтропий е обвинен в държавна измяна, арестуван и екзекутиран в резултат на заговор. Съучастници в него са военачалникът с готски произход  Гаина и Елия Евдоксия (380-404), съпруга на император Аркадий и майка на престолонаследника Теодосий. 
Цариградският патриарх е „с избухлив характер” [Socr. Hist. Eccl. VI, 12] и се чувства засегнат. За да настрои тълпите в своя полза той произнася прочувствена реч  против жените и страстта им към разкош. Речта разбира се е насочена срещу Евдоксия и тя му става опасен враг. Императрицата влиза в контакт с Теофил и те подготвят операция по отстраняване на Хризостом заедно с епископа Севериан - негов местен съперник, абата Исаак и други недоволници. 
[Socr. Hist. Eccl. VI, 10; 12; Soz. Hist. Eccl. VIII, 9; 13-16; Theod. Hist. Eccl. V, 32-33; Pallad. Dial. VII, 58-61 - VIII, 62]

юли - октомври 403 г. : Враговете на Йоан са мобилизирани за свикване на събор срещу него. За място е определен Халкидон, където епископ е Квирин – сънародник и роднина на Теофил. Там египтяните осъществяват наистина масирана инвазия. Патриархът им пристига с голяма свита епископи и хитро определя времето да съвпада с докарването на египетското жито в столицата. Тогава пристанището е пълно с моряци от Александрия  - многобройни войнствени привърженици за мощна подкрепа срещу местните тълпи, на които пък разчита Йоан. Не са забравени и неизбежните богати дарове за подкуп на църковни и светски длъжностни лица. Дори враговете със завист отбелязват как корабът на Теофил е претоварен с „най-доброто, което произвеждат Египет и самата Индия… Той похарчил пари, за да спечели подкрепа” [Pallad. Dial. VIII, 63-64]. Междувременно двамата най-опасни бегълци: Диоскор и Амоний удобно умират, а гонителят им лицемерно си позволява да отрони сълза по този повод. Другите двама - Евсевий и Евтихий се предават на милостта му.
Съборът е свикан в двореца на бившия преториански префект на Изтока Руфин (335-395) в местността „Под дъба”, а  александрийците са мнозинство. Въпреки петте покани Йоан предвидливо отказва да се яви. Изпратените да го представляват трима епископи обаче очаквано си го отнасят: единият е бит, другият съблечен гол, а на врата на третия е надяната верига, предназначена според нападателите за самия Хризостом. Срещу него са повдигнати обичайните обвинения: ерес (този път оригенизъм), църковно-административни и финансови злоупотреби, общуване насаме с представителки на нежния пол и най-тежкото: обида на императорското величество. Особено се отличава абатът Исаак, за което е награден с епископство. Пререканията са ожесточени, както си му е редът освен разпалени речи не липсват и физически посегателства: месопотамският епископ Марута от Мартирополис (привърженик на Йоан) така настъпва „неволно” Квирин Халкидонски, че след време се налага да му ампутират и двата крака от последвалата гангрена. Теофил е твърдо решен да се разправи с врага си – „ да не остави и камък необърнат докато не го изгони от града и църквата” [Pallad. Dial. II, 14-15].
В крайна сметка Йоан е осъден. Въпреки сблъсъците на тълпите с императорската стража той е арестуван и изпратен на заточение във Витиния (Мала Азия). Размириците организирани от партията му обаче продължават: земен трус е приписан на „божествен гняв” за прогонването на „праведния пастир”, тръгват слухове, че императрицата е пометнала. Из града и пристанището навсякъде бушуват боеве между поддържащи Хризостом граждани и александрийските моряци: кръвта се лее обилно, по улиците остават трупове. Константинопол е в състояние на пълномащабна гражданска война.
Аркадий е принуден да отмени присъдата и да върне Йоан още докато той пътува. Евдоксия му пише специално оправдателно писмо как не е виновна и не може да заговорничи срещу „кръстилия децата ѝ”. Александрийският патриарх и привържениците му са принудени да се спасяват с бягство. Най-накрая Теофил си намира майстора. Той среща противник равен на себе си и като интригант-манипулатор, и като подстрекател към насилие.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 15-17; Soz. Hist. Eccl. VIII, 17-19; Pallad. Dial. I, 8 – II, 15; VIII, 62-73-IX, 74; Zos. Hist. Nov. V, 23, 4-6; Theod. Hist. Eccl. V, 34]

Крайъгълен камък от Форума на Константин (IV в.).
Това е една от малкото останки от първоначалния архитектурен облик на столицата на Източната Римска империя.

403-407 г. : Теофил губи битката, но не и войната със столичния си противник. Подпомогнат е и от самия него, тъй като опияненият от победата Хризостом се самозабравя. Само няколко месеца след събитията той дръзва да обвини Евдокия в „подражание на езичниците” заради издигнатата в близост до църква нейна сребърна статуя и да се възпротиви на празненствата по този случай. Евдоксия реагира остро, а патриархът произнася проповед в която нескромно сравнява себе си Йоан Кръстител, а императрицата – с Иродиада, която „беснее и иска главата му”. Това вече е прекалено за императорския двор и в столицата е свикан нов събор. На него противници на Йоан като Леонтий от Анкира, Антиох от Птолемаида, Амоний от Лаодикия и Акакий от Верея обявяват възстановяването му на катедрата за неканонично. Теофил не присъства лично, но изпраща трима свои епископи и всъщност вероятно е авторът на новото обвинение. 
През пролетта на 404 г. Хризостом е свален, а на мястото му е избран Арсаций (404-405). Йоан обаче продължава да събира поддръжниците си дори в градските бани, въпреки че едва не става жертва на опит за убийство от роб, принадлежащ на някой си презвитер Елпидий. Убиецът намушква с кинжал няколко души преди да бъде обезвреден. На 20 юни императорската стража арестува Хризостом и го изпраща на заточение в Кукуз, Армения. Тълпата я замеря с камъни, размириците обхващат целия град. Избухват в пламъци патриаршеската катедрала „Света София” и Сенатът. С големи усилия и жестоки мерки Оптат, префектът на Константинопол успява да възстанови реда и да издири и накаже виновниците. И в изгнание прогоненият архиепископ продължава да плете интриги и да изпраща молби за помощ до римския папа Инокентий I (401-407) и Венерий, архиепископа на Медиоланум (400-408). Евдокия умира при аборт същата година, а на следващата умира и Арсаций, наследен от Атик (406-425). 
Tеофил не остава бездеен – пръв информира Инокентий, че лично „той е свалил Йоан” [Pallad. Dial. I, 8]. После по свещеника Петър и цариградския дякон Мартирий му изпраща решенията на събора „Под дъба”. Следва негово писмо с ожесточена обвинителна реч. Там нарича Йоан известен с лудостта си мъж, продал душата си на дявола. Инокентий решава да се възползва от ситуацията за да демонстрира първенството си. Предлага да свика събор със западни и източни делегати за да извърши разследване. Официално да твърди, че е неутрален и към двамата противници, но вижда в александриеца основен свой конкурент в йерархията и настройва срещу него западния император Хонорий. Августът пише не без основание до брат си относно „Теофил, за когото се твърди, че е основна причина за всички беди” [Pallad. Dial. III, 28] и изисква събор в Солун. Писмото обаче е възприето като вмешателство и остава без внимание. През 405 г. Инокентий изпраща делегация да проучи нещата на място, но тя дори не достига столицата и само раздразва Аркадий. Източните членове са арестувани за измяна, а западните върнати назад. Инокентий прекъсва дипломатическите отношения с патриарсите на изтока „до изясняване на случая”. През 407 писма на Йоан до негови поддръжници са заловени и той е преместен от Кукуз в Питиунт, Грузия където умира на 14 септември. Най-сетне Теофил триумфира и над този свой враг.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 18-21; Soz. Hist. Eccl. VIII, 20-24; 26-28; Theod. Hist. Eccl. ; Pallad. Dial. I, 8- IV, 36; IX, 74 – XI, 97; Zos. Hist. Nov. V, 24, 3-5; PG 53: 443-448; Innoc. Epist. 7:4 (= PL 20: 506-508); PL 67: 677А-678В; Hieron. Epist. 82:1]

407-412 г. : Теофил е безспорен църковен монарх, “египетски фараон” [Isid. Pel. Epist. 1:152 (=PG 78:285A), вж и Pallad. Dial. VI, 157] на Изтока. Атик от столицата му дължи трона си, а Порфирий (404-412), новият архиепископ на Антиохия раболепно търси мнението му по доктринални въпроси. Както при всички завоеватели победата му е изградена върху руини и трупове. Това като че ли е без значение за момента и той спокойно се наслаждава на привидния мир и на извоювания авторитет. В залеза на кариерата си почти не е споменаван в официални документи, отдава се на литературна дейност (въпреки скромния си талант) и на решаване на административни въпроси. През 410 г. той прави пореден изненадващ, но оправдан в политическо отношение ход – назначава за епископ на Птолемаида в Пентаполис, Либия аристократа-философ Синесий, дотогава дори некръстени и реално не изповядващ християнството неоплатоник.  Той обаче е опитен политик и умел манипулатор, а тези качества го правят желан съюзник и са оценени подобаващо. На 15 октомври 412 г. Теофил умира след 27 годишно бурно управление. Наследява го племенникът му Кирил (412-444), който е негов довереник и придружител още от пътуването до Константинопол. На него предстои да удържа завоеванията и да доведе властта на Александрия до нови висоти. Именно в това тържество обаче покълват семената на разгрома, посети още по времето на тираничния му чичо. 
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Mansi IX, 251C-252B; Theod. Hist. Eccl. V, 35; Synes. Epist. 58, 105]
 

Преследвания на езичници-елинисти от християни.
Модерна художествена интерпретация.