Сряда, 29.01.2020, 07:39
Main » Files » Древен Египет

3. КИРИЛ ИЛИ „СТЪЛБЪТ НА ВЯРАТА”
22.12.2019, 13:42

Кирил Александрийски (412-444).
Кадър от филма "Агора" (2009) на Алехандро Аменабар в който той е пресъздаден от израелския актьор Сами Самир (р. 1972)

 

„Кирил влязъл във владение на епископството с власт по-голяма тази, която Теофил упражнявал когато и да било. От този момент Александрийският епископат излязъл извън границите на религиозните си функции и започнал да управлява и светските дела”
[Сократ Схоластик, Църковна история VII, 7]
“Убийството на Хипатия поставило незаличимо петно върху характера и религията на Кирил Александрийски”
[Едуард Гибън, История за залеза и упадъка на Римската империя, гл. 47]
„Като безумци и глупци александрийците се оставят да бъдат подведени от най-банални поводи превръщайки се в  излючителна опасност за общото благополучие”
[История на римските императори (Historia Augusta) XXII, 1-3] 
„Чудовище, родено и обучено за разруха на църквата”
[Йоан I Антиохийски на алтернативния събор в Ефес, 431 г.]
„Бог ми е свидетел, аз не съм виновен за тези размирици. Връщайте се по епархиите си и се постарайте да загладите това зло и този скандал, които устроихте на вашето сборище”
[из заповедта на император Теодосий Младши за разпускане на Третия вселенски събор в Ефес 431г.: Mansi V, 1431]

 

Наследник на Теофил е неговият племенник Кирил. Може би най-справедливата характеристика дадена му от християнски историк гласи: „напълно безскрупулен, арогантен, метежен и жаден за власт, готов да употребява тълпата и монасите като инструмент за надмощие срещу своите опоненти” [Frend, Rise, 1972, p. 16]
При понтификата му властта на Александрийския престол достига до своя зенит. Той не само се разпорежда еднолично в Египет като нов фараон, но и демонстрирайки дипломатически способности успява макар и не за дълго да си извоюва първенство сред църковните глави на Изтока. Това постига като умело изгражда алианс с римския папа и с негова помощ се разправя с конкуренцията от Константинопол и Антиохия. 
Насочвайки офанзивата към патриарха на Константинопол Кирил продължава последователно политиката на чичо си и в крайна сметка съумява да постигне поставената от него заветна цел. Макар и с Пирова победа, главният враг е повален и заклеймен като еретик, а Александрийският му колега е признат за едноличен авторитет по религиозните въпроси. 
Този небивал успех се дължи на това, че императорът – Теодосий II (Mладши, 402-450) не е силна личност излъчваща респект. Поставен на трона едва седемгодишен, през по-голямата част от царуването си той е под влиянието последователно на преторианския префект Антемий, съпругата си Елия Евдокия, сестра си Пулхерия и евнуха Хрисафий. Основните му грижи са построяването на отбранителните стени на Константинопол (ок. 413 г.), училището Магнаура (425 г.) и законодателният сборник Codex Theodosianus (438 г.). Военните му експедиции завършват с трагичен провал навсякъде, накъдето насочи армиите си: срещу персите, вандалите или хуните. Единствената успешна кампания е срещу Западната римска империя. В нея успява да върне на трона племенника си Валентиниан III (425-455) подкрепяйки го срещу узурпатора Йоан (423-425).
В тези условия Кирил се възползва максимално от широките възможности за реализация на амбициите и идеите си. Методите му не се различават по нищо от тези на предшественика му, особено в използването на параволаните в ролята на частна милиция по въвеждане и поддържане на ред, съответващ на неговите разбирания. Но докато Теофил действа в съюз с римските власти, Кирил вече си позволява безнаказано да застава против тях и да използва насилие дори срещу висши длъжностни лица. За него гражданската администрация не е вече желан съюзник, а пречка в плановете му и съперник, който следва да бъде поставен на място. Единствено безсилието на централните власти и ангажирането им с други проблеми позволяват такава арогантна тактика, но в конкретния момент тя се оказва успешна. С Кирил като безспорен едноличен владетел на Александрия тя е прочистена от всички неугодни елементи чрез безкомпромисно реализирани кампании. Прогонени или ликвидирани са и евреите, и „езичниците”, и дисидентските християнски общности. Въпреки извършените от него жестокости образът, който оставя той в църковната пропаганда за разлика от този на чичо му е  на „светец” и „стълб на вярата” благодарение на победата, постигната от партията, на която е водач. За това не се оказва пречка дори фактът, че собствените му теологични възгледи са обявени за ерес не дълго след смъртта му. В наследство оставя покорен и умиротворен Египет, изцяло послушен на своя първосвещеник. Но цената, която заплащат за това страната и народът ѝ е огромна и непоносима.


412 г. : На 15 октомври умира Теофил и за нов патриарх на Александрия е избран племенникът му Кирил. Интронизацията не минава без очакваните размирици. Из улиците избухват масови кървави побоища между неговите привърженици и тези на конкурента му – архидякона Тимотей, подкрепян от Абунданций, военния управител на Египет. В крайна сметка все пак последна дума има на отлично организираната и лоялна гвардия на параволаните и Кирил е утвърден стабилно на архиепископската катедра.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Hist. Patr. I, 12 (166)]


краят на 412- началото на 413 г.: Първа грижа на новия папа е да се разправи с местните новациани (дисидентска раннохристиянска секта). Тя няма доктринални различия с официалната имперска църква, но е считана от нея за разкол. Въпреки преследванията тези пуристи са широко разпространени и дори имат репутация на мъченици и борци за чистота на вярата. Кирил съзира в тях опасност за авторитета си, а може би е гневен и от възможна тяхна подкрепа за Тимотей.  Моментът е удобен, августът Хонорий (395-423) ги е приравнил към еретици и „всичко наболяло в сърцето на ревностния архипастир против новацианите се изляло в бързо прилагане към тях на новоизлезлия закон” [Лященко, Кирилл, 1913, стр.124]. Разбира се при известно престараване. Изпратени от него отреди завземат храмовете им и оплячкосват всичко ценно: „веднага след това Кирил затворил църквите на новацианите в Александрия, присвоил всички техни свещени съдове и украси и така лишил епископа им Теопемпт от всичко, което той притежавал”. Бруталните действия са съпроводени с натрапчива пропагандна кампания за „единство”. 
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Nikeph. Kall. Hist. Eccl. XIV, 14 (= PG 146, coll 1100c; Hist. Patr. I, 12; Cyr. Ep. Fest. I, 1, 10-21; Cod. Theod. XVI, 3, 5, 1, 52]

 

Брачен договор на еврейското семейство Анания и Тамуд на арамейски език,
Египет, 3 юли 449 г.


началото на 415 г.: През V в. Александрия все още има многобройна и процъфтяваща еврейска община. Макар официалният статус на християнската религия да води до дискриминация срещу нея,  богатството и влиянието на нейните лидери успяват да ги компенсират. Така тя все още има значително влияние в градските дела. Местна традиция при празнуването на съботата са театралните представления с танцьори, на които градските власти гледат като на потенциален източник на безредици. Затова градоначалникът (praefectus augustalis) Орест издава едикт, който регулира провеждането им с цел опазване на обществения ред. Едиктът е изложен публично в градския театър, където тогава се събират евреите. Търсещият повод за провокация Кирил изпраща там свой приближен - граматика Хиеракс под предлог да прочете едикта за да му преразкаже неговото съдържание. Хиеракс има обичай да се гаври невъздържано с опонентите на своя лидер и изходът от посещението е лесно предвидеим. Присъствието му привежда публиката в ярост, надига се недоволство и органите на реда вземат нещата в свои ръце. Размирникът е арестуван и бичуван публично на място. Патриархът вече има нужния за плана му провокиран инцидент. Той изисква водачите на еврейската община да се явят пред него и ги обсипва със заплахи. Това обаче има обратен ефект и в Александрия пламва поредният метеж. Църквата на Александър е подпалена (изворите твърдят, че е разпространен само слух за това), а притичалите да гасят пожара християни са нападнати от еврейски заговорници, като някои от тях са убити. Това е напълно достатъчно за Кирил – на следващата сутрин начело на огромна въоръжена християнска тълпа той нахлува в еврейския квартал. Синагогите са завзети и превърнати в църкви, всички евреи са прогонени от града, а собствеността им е плячкосана от орди мародери с благословията на архиепископа. „Така евреите, които обитавали града от времето на Александър Македонски били прогонени оттам, лишени от всичкото си имущество и разпръснати в различни посоки” [Socr. Hist. Eccl. VII, 13], като „префектът Орест бил безсилен да им окаже каквато и да е помощ” [Ioann. Nik. Chron, 84:99]. Разгневеният от самоуправството магистрат изпраща доклади до императора, но Кирил също излага своя версия и така тези събития остават без адекватна реакция от столицата.
Александрия е лишена от значителна и икономически активна част от своето население, може би между 100 и 200 000 души, а главата на нейната църква е окуражен да продължи с демонстрациите на сила – „при слабо управление и във време на суеверие той бил сигурен в своята безнаказаност” [Gibbon, Decline and Fall, V, 1885, p. 212]. Кирил не се задоволява да се разправи с евреите само физически. Нужно е да бъде превърнат в зловеща гротеска и техният публичен образ. Изпод перото на патриарха излиза серия зловещи памфлети, в които те са наричани „утвърдили умовете си в съвършено упорство, довело до там те сами да стоварят разрухата върху собствените си глави” [Cyr. Comm in Ioann. 5:46] и „юдеите, които надминават цялото човечество с необикновената си нечестивост” [Cyr. Epist. Pasch. 1]. Това съчетание на жестока масова депортация с пропагандна кампания с право превръща александрийския първосвещеник в „инициатор на първото „окончателно решение”” [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 138]
[Socr. Hist. Eccl. VII, 13; Ioann. Nik. Chron. 84:89-99; Theoph. AM 5905; Cassiod. Hist. Eccl. Trip. XI, 11; Cedr. Comp. Hist. I, 589; Niceph. Call. Hist. Eccl. XIV, 14; Mich. Syr. Chron. VIII, 3; Cyr. Epist. Fest. IV.4.1-6.130; VI.6.1-6.11.105; PG 69 col. 565c; 70 col. 229c; 77 cols. 417; 420a; 424; 513; 516; 529; 853-856; 869-873; 896-901; 1057-1060; 108, col. 225A; 121, I, col. 640D; 146 col. 1104; Cyr. Epist. Pasch. 1; 6]


по-нататък през 415 г. : Напрежението в Александрия продължава да ескалира, архиереят продължава „да се меси в работите на чиновниците” [Лященко, Кирилл, 1913, стр.138]. Градските първенци организират среща на помирение между префекта и патриарха, но Кирил я превръща в перфидно проведена провокация. Той предлага на Орест да целуне държано от него евангелие. Съгласно протокола това означава признаване на превъзходство и първенство. Ако пък откаже, това би хвърлило подозрение върху собствената му принадлежност към християнството. Орест отказва за да сърхани авторитета си, но с това пада в капана и се превръща в удобна мишена за фанатиците. 
За гарантирано надмощието над гражданските власти Кирил повиква от Нитрийската пустиня отред от 500 въоръжени монаси и така изменя съотношението на силите категорично в своя полза. Група от тях обкръжава ескорта на префекта с крясъци, че той е езичник и идолопоклонник. Напразно Орест изтъква, как е християнин, кръстен от самия цариградски патриарх Атик (406-425). Политат камъни, а един от тях, хвърлен от някой си Амоний, го уцелва в главата. Магистратът рухва облян в кръв, а охраната се разбягва. Спасен е от множество притичали на помощ граждани, които прогонват нападателите. Впоследствие Амоний е заловен и подложен на мъчения от които умира. Кирил демонстративно излага трупа му на поклонение в катедралата, превъзнасяйки го в прочувствена реч като „мъченик за вярата”. Атентаторът дори е наречен Тавмасий („Чуден”), с явното намерение останките му да бъдат превърнати в обект на култ. Макар и оцелял, Орест слиза от сцената, а александрийският папа „съумял да издигне своята светска власт над властта на местните представители на императора” [Острогорский, История, 2011, стр. 101]
[Socr. Hist. Eccl. VII, 14; Ioann. Nik. Chron, 84:94]

 

Хипатия (ок. 350/360-415) нарисувана между философите на Атинската школа.
Фреска на Рафаел от Апостолическия дворец във Ватикана (1511-1512).


март 415 г. : Най-известно в тази експлозивна поредица вдъхновени от Кирил злодеяния обаче е убийството на Хипатия (между 350/370-415), дъщеря на неоплатоническия философ и учен Теон. Тя е един от малкото останали в града след разгрома на Серапеума представители на елинистическата интелигенция. Коментира съчиненията на платоника Плотин (204/205-270), провежда изследвания в областта на математиката и астрономията. Умело ръководи наследената от баща си школа – дори „по-добре” [Philost. Hist. Eccl. VIII, 9] от него. Нейни ученици са много християни, заели впоследствие високи постове в гражданската администрация и църковния клир. Между тях е Синесий (373-414), епископът на Птолемаида, който води с учителката си обширна кореспонденция и се обръща към нея с „майко”. Протекцията на благодарните ученици помага Хипатия не само да преподава необезпокоявано. Tя дори да се ползва с авторитет и право на директен достъп („паресия”) до префекта. Той от своя страна търси нейните съвети по различни въпроси и тя „често се появявала публично в присъствието на магистратите” [Socr. Hist. Eccl. VII, 15]. Тази близост в контекста на конфликта между него и патриарха предизвиква завист и омраза у християнската партия. Дори тръгват слухове, че тя е омагьосала Орест със сатанински ритуали за да не бъде той покорен на духовния си наставник и заради нея той „привличал мнозина вярващи към нея и сам той приемал неверници в своя дом” [Ioann. Nik. Chron. 84:88] . Кирил произнася разпалени проповеди срещу езичеството и насочва последователите си в правилната посока на действие.
Удобен случай за разправа идва когато веднъж тя пътува по улицата с колесница. Тълпа параволани, водена от близкия до Кирил четец (или свещеник) Петър я напада и я отвлича в църквата Кесарион. Там я събличат гола, убиват я и я разчленяват с глинени чирепи. След това започват да влачат из улиците на града обезобразеното ѝ тяло. Накрая изгарят трупа ѝ в местност наречена Кинарон. Слухът за изстъплението се разнася из цялата империя – „този случай покрил с немалък позор не само Кирил, но и цялата Александрийска църква” [Socr. Hist. Eccl. VII, 15]. За обкръжението на патриарха това пък е повод за зловеща радост – със смъртта на Хипатия изглеждат унищожени и последните следи от авторитет за елинистическата култура в града. Те тържествено славословят водача си, наричайки го „новият Теофил” [Ioann. Nik. Chron. 84:103]. Загубата за Александрия в областта на науката и философията обаче е знакова: „убийството на Хипатия отбелязва първия момент от близо 700 години, в който градът не приютява първенстващия център както на математиката, така и на философията в Източното Средиземноморие” [Watts, Hypathia, 2017, p. 118].
Разправата не остава без внимание и в императорския двор. Теодосий се разгневява и издава разпореждане броят на параволаните бъде ограничен и те да преминат на подчинение на гражданската администрация. Опитът обаче е неуспешен -  продължава само две години. Други реални последствия няма, тъй като Кирил подкупва Едесий, един от приближените на владетеля.
Парадоксална историческа ирония е как впоследствие именно църквата се възползва от тази трагедия. Нейните автори само подменят името на Хипатия с Екатерина, а християнските убийци с „езичници”, запазвайки всички останали подробности. Така се появява „житието на света Екатерина Александрийска”, използвано за целите на новата вяра. За заличаването пък на истинските обстоятелства около убийството пък са положени системни усилия. Така в хрониката на Теофан добре известните палачи на Кирил са подменени гузно и мъгляво с „някакви хора” [Theoph. AM 5906].
[Socr. Hist. Eccl. VII, 15; Ioann. Nik. Chron. 84:87-88; 100-103; Philost. Hist. Eccl. VIII, 9-9a; Ioann. Malal. Chron. XIV, 12 (359); Theoph. AM 5906; Lex. Suid. III, 111, 19; IV, 644, 5-8; 645, 4-16 (Y 166); Θ 205; Anthol. Palat. IX, 400; Damasc. Fragm. 102; 104; 276; Damasc. Vita Isid. 43C-43Н (77, I, 4; II, 15-17); 106A-106B; 128A; Synes. Epist. 4; 10; 15; 16; 33; 46; 81; 124; 133; 136; 154; 159; Cod. Theod. XVI, 2, 15; 42-43; Cyr. Epist. Fest. I.6.116-21]


между 415 и 425 г. : Периодът е време на относителен мир и консолидация на силите за александрийския клир и в частност за неговия глава. Необезпокояван, той се радва на пълната си хегемония в града и страната, като се старае да укрепи международното положение на своята катедра. Води продължителни преговори с константинополския патриарх Атик (406-425) за признаване на станалия вече обект на посмъртен култ Йоан Хризостом и включването му в богослужебните списъци (диптихи) на Александрийската църква. Кирил е съпровождал чичо си на „събора под дъба” (403 г.) и изцяло споделя неговата неприрязън към столичния размирник. Първоначално той отказва – за него да възстанови Йоан в диптихите е същото като да въстанови Юда между апостолите. Впоследствие обаче политическият реализъм надделява. Римската църква не иска да възстанови дипломатическите си отношения с Александрия без този акт, а и проявите на насилие у дома изискват тактичност към императора за да останат безнаказани. Затова и в крайна сметка Кирил се съгласява.
Паралелно с това той раздава с щедра ръка църковни имоти и средства на свои роднини и приближени. Когато десетилетия по-късно мнозина от тях се оплакват на събора в Халкидон (451 г.) как приемникът му Диоскор (444-454) ги е лишил от имуществото им, се оказва, че са получили просторни домове, градини с плодни дръвета, ренти от земи и сгради, роби и налични суми в злато.
За този период се отнася и сведение на Йоан от Никиу как „православните обитатели на Александрия се изпълнили с ревност, събрали голямо количество дърва и изгорили мястото на езическите философи” [Ioann. Nik. Chron. 84:45]. Възможно е това да е била школата на убитата Хипатия или друг център на оцелелите елинисти. 
[Socr. Hist. Eccl. VII, 25; Ioann. Nik. Chron. 84:45-45; Theod. Hist. Eccl. V, 37; Cyr. Epist. 75; 76; PG 77, col. 351-359; ACO II, 1, 2, 47; 51; 57]


 10 април 428 г. : Теодосий поставя на катедрата в Константинопол сириеца Несторий (428-431) и с това е запален фитилът за избухване на пореден църковен конфликт. Несторий е интелигентен, красноречив и опитен дипломат. Привърженик е на рационалната антиохийска школа, която отдавна спори с отдадената на мистика и витаеща в облаците на платоническите алегории школа на Александрия. Изхождайки от „неизменността на божествената същност” той логически издържано твърди, че майката на Исус е могла да роди човешката му природа, а не божеството, което се съединило с него. Смята и че неподвластната на страсти божественост не би могла да страда. Така той излага учението на антиохийската школа, че в Христос са съединени две „състояния” или „природи”. Всъщност именно то става задължителен догмат на Халкидонския събор (451 г.), приеман от повечето християнски деноминации. В тази доктрина нямало нищо неприемливо, така че с право можем да признаем, че „ако е нямало Кирил е нямало да има и несториански спор” [Гидуляновъ, Восточные патрiархи, 1908, стр. 635].
Тези идеи обаче се оказват неприемливи за александрийците и особено за масово невежите и неспособни да вникват във философски тънкости привърженици в монашеските общности. За тях Исус е божество, а майка му е „богородица” и всичко извън тези представи е опасна ерес. 
Кирил съзира удобен случай за да хвърли отново ръкавицата на столичния църковен престол. Още повече, че цариградският му колега се подиграва, че вече почита праха на  Йоан Хризостом, дори „против волята си” [Cyr. Epist. 75]. След като е довършил кръстоносния поход на Теофил срещу езичниците, той мечтае да повтори и успешната му наказателна операция в Константинопол, в която навремето сам е участвал. За начало обнародва серия теологически трактати, в които особено подчертава божествената същност на Христос, както и че той има една единствена природа („ ние изповядваме една природа на въплътения станал човек Син (μία πρὸς ἡμῶν ὁμολογοῖτο φύσις Υἱοῦ σεσαρκωμένου τε καὶ ἐνηνθρωπηκότος) [Cyr. QUX 737а (=PG 75, col. 1272d]. Тези пък, които смятат, че Исус има две природи („ипостаси”), за него трябва да бъдат анатемосани: „Ако някой разделя ипостасите на единия Христос след съединението им… да бъде анатема” [Cyr. Epist. 17:19, 3]. Любопитно е как в хода на последвалите идеологически баталии точно този възглед е обявен за ерес от римската и гръцката църква, но самият му автор, „преминал чертата” [Болотов, История, 1918, стр. 181] продължава по странна логика да бъде почитан за светец, а не е заклеймен като еретик. Нещо повече – прозвището, дадено му от неговите поклонници е „стълб на вярата”. От друга страна останалите верни  на автентичната му доктрина монофизитски общности в Египет, Армения, Сирия и Етиопия са гръмко отлъчени. 
[Evagr. Hist. Eccl. I, 2; Marcell. Com. Chron. аnn. 428; COD 36; 33; 41:20; 48:12; 60:40; 61:3; 25; 77:25; 34 (анатема 12 на II цариградски събор); PG 75, col. 1272d (QUX 737а); 77, col. 242B; 94, col 988B; Mansi IV, 1009; 1023; 1345; V, 753; 763; Bes. Vit. Shenut. 129; Cyr. Epist. 1-5; 10; 17; 31; 38-41; 44-46; 50; 67; 88; 97- 98; CPG 5217; Nestoriana 171; 183, 252; 275-276]

 

Религиозен диспут от епохата на вселенските събори.
Средновековна миниатюра.


428-430 г.: В нарушение на приетите църковни правила, които забраняват намеса на едни архиепископи във вътрешните работи на други диоцези, Кирил подема мащабна кампания за дискредитиране на своя опонент. Сред търсените и в крайна сметка спечелени от него съюзници са част от цариградското духовенство, римският папа Целестин (422-432), властната сестра на императора, Пулхерия, съпругата му Евдокия и двете му дъщери. Самият Несторий също не е кротък пацифист. Намерил опора в близостта си с императора, той мечтае да изтреби всички еретици, а в замяна му обещава небесна подкрепа във войната с персите.
Към 430 г. интригите в двора вече се вихрят с пълна сила. Кирил силно разгневява императора като изпраща на различните членове на семейството му различни версии на аргументите си срещу Несторий. Това е възприето основателно като опит за всяване на раздор. Пред Теодосий се явява и група александрийци, за да подадат оплакване срещу патриарха си (ноември 430 г.). Несторий обаче прави груби грешки: влиза в директни конфликти с Пулхерия, отстъпилия в надпреварата за трона Прокъл, епископ на Кизик и дворцовия свещеник Филип.
Далеч по-лесно и успешно е привличането на римския папа. Агентът на Кирил – Мариус Меркатор умело го убеждава, че Несторий е привърженик на заклеймената ерес на пелагианите, не без помощта на преведени (и надлежно изопачени) от самия него на латински слова на цариградския патриарх. Той пък от своя страна улеснява съвсем задачата, като нарича честолюбивия римски първосвещеник „братко” (претендирайки да му е равен) и пише писмата си до него на гръцки, който език папата не владее добре. Най-сетне Целестин е съвсем разярен от това, че Несторий наистина е приел при себе си анатемосани от него пелагиани и дори се осмелява да се застъпи за тях. Той взема категорично страната на Кирил, свиква събор в Рим (10 август 430 г.)  и изисква от Несторий да се отрече от възгледите си, да приеме доктрината на Кирил или да бъде отлъчен. Окрилен, александриецът експедитивно също свиква събор от египетски епископи, заклеймява опонента си и му изпраща безцеремонно писмо с дванадесет анатеми – „заради една дума… станал въпрос, който развълнувал цялата църква” [Гидуляновъ, Восточные патрiархи, 1908, стр. 647].
[COC II, 2; 4; Socr. Hist. Eccl. VII, 29; 32; Marcell. Com. Chron. an. 428; an. 429; ACO I, 1,1, p. 33-42; p. 45, 26-46; p. 54, 25-30; p. 57, 21-29; р. 79, 23-24; р. 78-83; р. 88-89, 19-31; р. 90, 17-21; I, 1,5, pp. 7–10; I, 1,6, рр 3-13(=Coll. Vat. 145); I, 1, 6, pp. 107–146, 1, 7, pp. 33–65; I, 2, p. 12-20; p. 51; Mansi IV, 617-884; 897D; 1017-1021; 1025; 1027; 1033В; 1035; 1047; 1064; CPG 5219-5220; 5304; 5310 сравнено с 5716; 5313; 5665; 5667; 8638-8640; 8714; 8790; Nest. Lib. Heracl. App. I, Epist. II, 4-8; PL 51, col. 271B-C; 594-595; Coelest. Epist. 6-8; 13; Cyr. Epist. 11; 13; 17; 144]

 

Руините на "Църквата на Мария" в Ефес (началото на V в.),
Тук през 431 г. се провежда Третият вселенски събор.


юни-юли 431 г.  в Ефес : Духовното напрежение в империята очевидно стига точката на кипене и Теодосий решава да вземе мерки. Трябва да се свика нов вселенски събор с представители от цялата империя за да разреши проблема веднъж завинаги. Събитието подобаващо е планирано за Петдесетница (7 юни 431 г.) в Ефес. Това е чудесна новина за Кирил, който е близък ефеския митрополит Мемнон, а градът е център на култа към Мария.  
Събирането на делегатите в Ефес за заветното събитие прилича по-скоро на придвижване на армии. Несторий и свитата му епископи настъпват придружавани от кохорта теляци от столичните бани на Зевксип и военен ескорт начело с приятеля му комес Ириней. Кирил на свой ред пристига по море с армада, натоварена с безчислена орда от моряци и параволани. Под  флага на Мемнон се стичат тълпи от градски безделници и селяни от близките околности. Това взривоопасно сборище хвърля в ужас комеса Кандидиан, който начело на императорската гвардия трябва да успее да опази реда и мира на всяка цена. За негова чест той успява да направи невъзможното - съборът не се превръща в касапница.
Още в началото Кирил нарушава всички правила на играта: Несторий и привържениците му са тотално изолирани. Теодосий връща Ириней назад и столичаните не могат да се надяват на административна поддръжка. Мемнон затваря за тях градските църкви и организира шествия на тълпи с факли за да ги сплашат. Дори в домовете където отсядат нахлуват местни бандити. 
Патриархът на Антиохия, Йоан (429-441) и епископите му закъсняват за събора. Александриецът обаче е наясно, че те ще окажат подкрепа на неговия съперник и на 22 юни обявява събора за открит, без да изчака нито тях, нито папските легати без които по правило той е нелегитимен: „Кирил бил председател, Кирил бил обвинител, Кирил бил съдия, Кирил бил римският епископ” [Frend, Rise, 1972, p. 16]. Подкрепят го около 200 епископи, включително йерусалимският митрополит Ювеналий, дошъл с тайна цел да издейства независимост на църквата си от Антиохия. Представено е писмо против заседанието от 68 несъгласни епископи, Кандидиан моли за отсрочка. Кирил обаче използва лукав процедурен ход - моли го да прочете писмото на Теодосий за свикване на събора. Веднага събралите се започват да викат „Да живее императорът!” и обявяват, че това е формално основание за узаконяване на тяхната сесия - „тази процедурна  аномалия била толкова стряскаща, че самият статус и легитимността на съборните процедури били поставени под въпрос” [Wessel, Cyril, 2004, p. 149]. Кандидиан и епископите са почти насила отстранени. Несторий е обявен с хорови крясъци за свален от поста си заради „нечестивите си проповеди и неподчинение на каноните” и наречен „нов Юда” [ACO I, 1,2, p. 54]. 
Когато най-сетне успяват да пристигнат (26 или 27 юни), Йоан Антиохийски и съмишлениците му побесняват от подлата маневра. На свой ред те формират отделно събрание от 50 човека и разжалват Кирил и Мемнон. Така вселенският събор се превръща в трагикомична размяна на словесни залпове от анатеми между двете алтернативни сборища. Йоан дори опитва да превземе със сила една от църквите, за да интронизира свое протеже вместо ефеския митрополит. Кандидиан обаче се намесва и ги прогонва оттам. Издадена е заповед всички скитници и монаси от двете агитки да напуснат града и е приведена незабавно в действие. По време на операцията войниците са нападани с камъни и тояги, мнозина са ранени. С особена войнственост се отличават доведените от александриеца параволани начело с абата Шенуда от Атрибис, известен в родината си като замесен в регулярни побоища и убийства. Около 10 юли папските легати най-после също пристигат и изказват категоричната подкрепа на Целестин за Кирил, действал като негов одобрен представител. Опитът на Несторий да постигне помирение („нека Мария да се нарича богородица, само да прекратим тия спорове!” [Socr. Hist. Eccl. VII, 34] идва твърде късно и е отхвърлен.
Сесиите продължават до края на месеца, отлъчени са набързо още цели 35 епископи и напук на антиохийския патриарх църквата на Кипър е обявена за независима от него. Накрая новият имперски пълномощник магистър Йоан обявява великия и славен Трети вселенски събор за официално закрит. Заради извършените на него безобразия той заслужава епитета „разбойнически” не по-малко от следващия свикан в Ефес (449 г.) [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 167]. На него всъщност не са приети никакви догматически определения и той остава в историята като паметник на омразата между двама източни патриарси.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 34; Evagr. Hist. Eccl. I, 3-4; 7; Ioann. Nik. Chron. 84:59-63; Marcell. Com. Chron. аnn. 430; CPG 5320-5321; 5672; 5777; 6323; 6327; 6354; 8651; 8668; 8675; 8678; 8691; 8696-8697; 8710-8712; 8716; 8718-8719; 8723; Nest. Lib. Heracl. 195; 198; 372; ACO I, 1, 1, р. 54; р. 115; pp. 120-121; I, 1,2, p. 8-10; 12-13; 54-64; 81; pp. 120-121; I. I. 3, p. 15; 31, 19–22; рр. 53-63; I, 1, 4, pp. 27–30; I, 1, 5, p. 13; p. 19; рр. 119-123; 1, 1, 7, pp. 118–22; 142; Theod. Epist. 64; 112; 152; РО 9:22; Cyr. Alex. Epist. 11; 20; Coelest. Epist. 11; Coll. Cass. 2:81; Bes. Vit. Shenut. 128-130; CSCO 96, p. 16, 29–30; Mansi IV, 1065; 1068; 1113; 1120-1121; 1212D; 1259; 1272; 1277; 1279-1281; 1312; 1378; 1381; 1428-1429; 1472; V, 725D; 765-770; 798-799; 1465]


Теодосий II ("Младши", 408-450)
Мраморен бюст от Парижкия Лувър.


юни-юли и есента на 431 г. в Константинопол: Въпреки надмощието в Ефес, на Кирил се налага  да убеди императора да признае свалянето на Несторий. За целта влизат в употреба всички недотам почтени средства от арсенала на дипломацията. За каузата е привлечен могъщият архимандрит Далмаций с връзки в двора. Кирил без свян лъже него и Теодосий, че самият Йоан Антиохийски е обвинил Несторий в нововъведения и е разрешил съборът да започне дори в негово отсъствие. В резултат Далмаций и подчинените му няколкостотин монаси разтърсват града с бурни демонстрации, граничещи с бунт. Манифестация обкръжава двореца и архимандритът връчва петиция за признаване на решенията в Ефес. Но Несторий и Йоан също изпращат писма, излагат своята версия и обвиняват опонента си в насилие и самоуправство. Императорът е съвсем объркан насред хаоса от взаимни обвинения. Основателно ядосан, той заповядва на магистър Йоан да свали и арестува накуп всички размирници: Кирил, Несторий и Мемнон. Кирил обаче подкупва стражата и успява да побегне с нея в Александрия.
В столицата са призовани да дават обяснения делегации на двете враждуващи групировки начело с Акакий Мелитински и Теодорит Кирски. Публичният им диспут обаче също се оказва пълен провал.
Тогава александрийският патриарх използва следващото оръжие – подкуп. В Египет църквата е основен икономически играч. Освен плячката от храмове и синагоги на нейно разположение са обширни поземлени имоти, щедри дарения и отчисления от данъци. Тя притежава работилници и магазини, дори собствен търговски флот. Сега приказните богатства се изливат в Константинопол под формата на материални „благословии” (eulogia). Само осигурената за целта твърда валута е ок. 350 кг. чисто злато (1080 либри, тоест 77 760 златни солида). Това е годишната издръжка на 38 епископи или 19 000 бедняци [Brown, Power and Persuasion, 1992, p. 16]. Многозначително писмо [Cyr. Epist. 96]  на архидякона Епифаний (главен секретар - „синкел”) на Кирил изброява най-подробно както подкупените имперски чиновници и аристократи, така и получените от тях „дарове”. Сред облагодетелстваните са градският префект Павел, дворцовите дами Марцела и Дросерия, домакинът Соломон, съдебният заседател Флорентин (по петдесет либри злато); упоритият префект Хризер (200 либри), Хелениана - съпруга на началника на преторианците (100 либри), кувикулариите Роман, Домнин, Схоластиций, придворните Артаба (100 либри), Магистър, Руфин, Аблалий, Евстатий… Освен суми в злато подаръците включват множество луксозни стоки: 117 изящни тъкани килими, 32 кресла и столове от слонова кост, 24 воала от скъпоценна китайска коприна, щраусови яйца, скъпи покривки за маса и други предмети на разкоша. С усърдната помощ на тези герои в сянка Кирил бързо взема надмощие. Теодосий отменя наказанието за него и съюзника му, а Несторий е свален (25 октомври 431 г.). На мястото му е поставен удобният Максимиан (431-434). Така не за първи и последен път тържеството на правата вяра е постигнато не с божия помощ а чрез далеч по-надеждния звън на парите.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 35; 37; Marcell. Com. Chron. аnn. 430; CPG 5323; 5672; 5776; 5778; 8681; 8684; 8686; 8723; Nest. Lib. Heracl. 375-383; 388; ACO I, 1, 3, p. 67; 75-90; 179; I, 1, 5, pp. 122–127; ACO I, 1, 7, p. 74; p. 74; Cyr. Epist. 23; 32; 96 (= Coll. Cas. 293:3-5; CPG 5396); Bibl. Cas. I, 2, 46; ACO I, 1, 2, pp. 65-66; I, 1, 4, р. 222; Mansi IV 1396-1399; V, 794; 819]


432-444 г. : Победата на Кирил е пълна и окончателна. Освен Несторий от вече послушния Теодосий са свалени още 17 епископи и вече никой не смее да се опълчи на всяващия страх александрийски първосвещеник. Двамата с Йоан Антиохийски успяват сравнително бързо да постигнат помирение (433 г.) чрез т. нар. „Формула на възсъединението”. Тя е нагледен пример доколко маловажни са за Кирил богословските принципи и как той услужливо ги нагажда към злободневните политически нужди - „тази на пръв поглед удивителна готовност за компромис по най-ярък начин доказва, че истинският мотив на Кирил е бил държавно-политическият” [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 144]. „Едната природа”, на която той е държал така упорито досега, вече става на изведеното от съчиненията на критика му Теодорит Кирски „единство на две природи” [ACO I, 1, 4, р. 17, 14-16] – нещо което е твърдял  именно злощастният Несторий. Неговите беди обаче не свършват с детронирането. Съчиненията му са изгорени, а като връх на унижението на 3 август 435 г. той е изпратен в изгнание именно в Египет, в оазиса Хибис (дн. Ал-Харга) в Западната пустиня – под надзора на своя най-голям враг. Там той доживява до 451 г. пишейки автобиография в своя защита и опитвайки напразно да измоли милост. При едно нападение на либийски разбойници е дори ранен. Все пак надживява Кирил, а фанатичните му последователи формират отделна общност, разпространила се в Сирия, Иран, Индия, Средна Азия и Китай. Нейни мисионери допринасят за появата на исляма, а последователите ѝ помагат войските на Халифата да завлядеят източните провинции на Византия.
Предалият го Йоан Антиохийски пък в замяна на теологическия компромис без угризения анатемосва Несторий и призовава имперските стражи да изпратят в изгнание в Египет и епископа на Йеропол Александър и шепа несъгласни с осъждането дисиденти. На 27 юни 444 г. Кирил умира и е наследен от архидякона си Диоскор (444-454). 
[Socr. Hist. Eccl. VII, 34; Evagr. Hist. Eccl. I, 6-8; 10; II, 2; Ioann. Nik. Chron. 87:34; ACO I, 1, 3, р. 71; I, 1, 4, р. 3-5; рр. 7-10; р. 17- 18; р. 45; ACO I, 1, 7, p. 70; рр. 163-164; CPG 5751; Nest. Lib. Heracl. Арр. I, 13-15; Coelest. Epist. 22; Cyr. Epist. 31; 33; 39-40; Nestoriana 274; Mansi V, 255; 277; 285; 289; 417-420; PL 68, col. 983; PG 77, col 121]


При Кирил Александрийската църква няма съперник в своето могъщество. На цариградския престол стои удобна за него марионетка, в Рим го почитат като учител на правоверието, в Антиохия се страхуват от него и търсят благоволението му. Императорът изпълнява с готовност или неохота всяко негово решение. Изглежда сякаш настъпва ерата на Египет в християнския Изток. Както в много случаи обаче, зад привидната несъкрушимост стои крехка кула от карти, която рухва по време на първия сериозен натиск при неговия приемник. И крахът е толкова голям, колкото са големи амбициите, подхранили зданието на илюзиите. 
Диоскор открива, че хазната е празна, а църквата е затънала в дългове. Натрупаните съкровища са потънали в джобовете на цариградските придворни. Своеволията се оказват възможни само пред слаб владетел като безхарактерния книголюбец Теодосий. При владетел със силен характер и издигнал се от военното съсловие като наследника му Маркиан (450-457) номера в александрийски стил не минават. Става ясно, че църквата е прекалила с намесата в делата на империята и следва да бъде поставена на място. Останалите катедри и на Изток и на Запад вече не виждат в египетския си колега съюзник, а неудобно възвисил се конкурент от чието падение могат само да се възползват. Угодничещите тълпи епископи отвръщат очи от Александрия и послушно се обръщат накъдето духа вятърът. Двадесет години след триумфа на Кирил в Халкидон (451 г.) на неговата партия е нанесен смъртоносен удар и започва залезът на нейното господство. Той обаче е дълъг и мъчителен. Проточва се столетия и води до най-мъчителния разкол в християнството през първото хилядолетие от съществуването му. 
Египет престава да бъде лоялна провинция, а се превръща в окупирана територия, в която чиновниците на василевса са просто натрапници. Разцеплението между следовниците на Кирил (монофизити) и поддръжниците на Константинополската църква (диофизити) довежда до изпълнена с жестокости война на изтощение, която довежда и до краха на Александрийската църква, и до разпада на империята. 

Статуя на Кирил Александрийски в църквата "Свети Николай"
(Прага, Чехия, 1704-1755).

 

Category: Древен Египет | Added by: Admin
Views: 15 | Downloads: 0 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]