Интересът към изложените в Библията представи за устройството на света винаги е присъствал в европейската култура - първоначално като част от религиозно доминирания светоглед, а от началото на модерната епоха - като предмет на интерес за историци, археолози и културни антрополози. В последно време той дори нараства, макар някои аспекти на тази подновена популярност съвсем да не са позитивни.

Като красноречив пример за нежелателно явление могат да се посочат подновените опити почитаната и днес от огромно множество хора книга да се представя отново като авторитет дори по отношение на естествознанието. Подобна практика след втората половина на XIX в. по обективни причини се превръща по-скоро в субкултурен феномен, отколкото в легитимна научна дейност, но в последно време преживява нов подем. В дейността си привържениците на тази идея се опират основно върху материали, разпространявани в САЩ и другаде от дискредитирани в научно отношение кръгове, т.нар. креационисти.

Такива прояви у нас обичайно се ограничаваха главно до маргинални сектантски общности. Неотдавна (2018 г.) обаче станахме свидетели на академичен куриоз - иначе престижно университетско издателство публикува монография на богослова Валентин Велчев, в която библейската космология се представя едва ли не за "авангардна алтернатива" на съвременната наука. Според него, оказва се, "Библията е Божие Откровение … За разлика от Нея, научните учебници, колкото и полезни да бъдат те, не са богооткровени и никога не могат да бъдат непогрешими, защото съдържат както факти, така и спекулативно мислене“(Велчев, Великият Дизайнер, стр. 354).

Всъщност тази интерпретация страда в самата си основа от един фатален недостатък – нежеланието да се осмислят изложените в библейските текстове представи като резултат от породилите ги културна среда и историческа обстановка. Свещената за не една религия книга няма как да бъде правилно разбрана извън реалния контекст на цивилизацията в района и през епохата където и когато е съставена. Разкритото невероятно богатство от археологически находки и писмени паметници напълно реконструират картината на обществения живот в Древния Близък Изток. Затова привличането на тези постижения при анализа на библейските представи е повече от необходимо. Авторът обаче отказва да приеме такава възможност и я счита за категорично неприемлива: „Според учителите на Църквата не може и дума да става, че Моисей е написал началото на Битие, след като се е запознал с други, по-ранни езически разкази за Сътворението – египетски, халдейски и пр … църковното предание категорично заявява, че Моисей е получил свръхестествено познание, откриващо се при пряк контакт с Бога!“ (пак там, стр. 159). Доколко е неправ той в тези свои изводи можем нагледно да се убедим дори само чрез кратък сравнителен анализ: идеите на древните евреи за устройството на света с нищо не изпреварват тези на околните народи и дори нещо повече - те с нищо не се отличават от тях.

^{Един от първите опити за изобразяване на света - т. нар. Вавилонска карта върху клинописна плочка. Британски музей, инв. № BM 92687 - VI в. пр. н.е.}

Земята в този космологичен модел е изплувала от водите подобно на плодородните низини по поречията на Тигър и Ефрат след сезона на разлива, сякаш застанали като граница между мочурищата и дъждоносните облаци: “да има твърд посред водите и да разделя тя вода от вода“(Битие 1:6). Основна нейна характеристика е, че тя е плоска и дори има краища или ъгли. Фрази с такова съдържание могат да се намерят както в Стария, така и в Новия завет: „Той издига пáри от краищата на Земята“ (Йеремия 51:16); „ще събере в едно разпръснатите на Юдея от четирите краища на земята“ (Исая 11:12) или "След това видях четири ангела, стоящи на четирите ъгъла на Земята и държащи четирите земни ветрища„ (Апокалипсис на Йоан 7:1).

Тази библейска визия води началото си пак от Месопотамия, където си представят земята като плосък квадрат, отделните райони на който са разположени съобразно осите образувани от четирите световни посоки. По тази причина за могъщите царе, претендиращи за световно господство в различни исторически периоди най-желаната титла е „цар на четирите края на света“ (акад. šar kibrat 'arbaim или šar kibrāt erbetti). През вековете я носят царе като Нарамсин (прибл. 2254–2218 г. пр. н.е.) от Акад, Хамурапи (прибл. 1792 –1750 г. пр. н.е.) от Вавилон, Салманасар III (859–824 г. пр. н.е.); Синахериб (705–681 г. пр. н.е.), Асархадон (681–669 г. пр. н.е.) от Асирия и най-сетне персиецът Кир Велики (559–530 г. пр. н.е.).

В Библията земята е представяна още и като плосък кръг или диск: „Онзи, Който седи над кръга на Земята, пред Когото жителите ѝ са като скакалци“ (Исая 40:22). Редица модернистки тълкувания търсят в този текст ранно упоменаване за сферичната форма на Земята. Не го пропуска и Валентин Велчев. За него тази „еврейска дума според мнозина би трябвало да се разбира като „сфера“(стр. 260). Тази интерпретация обаче е напълно произволна и нямат нищо общо нито с текста на пасажа, нито с неговия исторически контекст. Тук отново имаме реминисценция от културите на Древния Близък Изток, където земята е с форма на плосък диск, обкръжен от водите на световния Океан: „египтянинът си е представял земята като плоска тава, обкръжена с извит пръстен“(Henri Frankfort, Тhe Intellectual Adventure of Ancient Man, 1977, p. 45); “по мнението на жителите на Месопотамия земята била оформена като диск или дори като кръгла купа“(пак там, p. 171). Употребената в цитирания по-горе библейски пасаж оригинална еврейска дума е "хуг", която значи именно кръг, диск. Думата за „сфера, кълбо“ е различна и тя е "дур“. Поради това в конкретния случай e невъзможна подмяната нито на етимологията, нито на значението при двата термина.

Допълнителен довод в полза на представата за плоска земя според библейските текстове предоставят още два епизода. Първият гласи: „Ето какви бяха виденията на главата ми и на леглото ми: Гледах и ето дърво всред света, на което височината бе голяма. Това дърво стана голямо и яко, височината му стигаше до небето, и то се виждаше до краищата на целия свят“ (Даниел 4:10-11). Вторият е доста популярен епизод, намерил място в едно от евангелията: „Пак го завежда дяволът на една много висока планина, показва му всичките царства на света и тяхната слава…“ (Матей 4:8). За един плосък свят е напълно в реда на нещата наблюдател на достатъчна височина ще види всичко „до краищата на земята“. Съответно е валидно и обратното - обитателите на всички тези райони могат да видят даден обект, ако той е с достатъчна височина. При сферична Земя обаче посочените стихове губят всякакъв смисъл.

^{Изкушението на Исус на планината. Гравюра от Гюстав Доре (1832-1893), към илюстровано издание на Библията през 1866.}

Освен че е плоска, земята в Библията е и неподвижна. Няма и намек, че тя би могла да се движи подобно на останалите небесни тела или за тектонични промени по нейната повърхност. Обичайното ѝ състояние е застинала неподвижност: „поставил си земята върху твърди основи, тя няма да се поклати навеки“ (Псалми 104/103:5), „твоят бог, който създаде земята и я направи неподвижна“(Исая 45:18). Земята е неподвижна по една основателна причина: тя е поставена върху здрави стълбове: „стълбовете на земята“(1 Самуил/1 Царе 2:8; Йов 38:6; Псалми 75:3/74:4). Еврейският бог причинява земетресенията, като разклаща опорните стълбове на земята: „той разтърсва земята от мястото ѝ, така че стълбовете ѝ треперят“(Йов 9:6).

Поставената на стълбове Земя се издига над великата бездна на подземните води – евр. „техом“ (Битие 1:2; 7:11; 8:2; 49:25), аналогична на вавилонската „тиамат“, често споменавана в известния епос Енума Елиш (табл. 1-5; 7) . Споменавания на „техом“ се срещат и в митологичните текстове от Угарит (XV-XII в. пр. н.е.: Ugaritica V, 18:18; Ras Shamra 24.643:29). Тази бездна е източник на всички солени и сладки води, наводненията се случват, когато избликнат нейните извори.

Над плоската земя е разпрострян небесният свод, който е направен от твърдо, подобно на метал вещество. Както уместно отбелязва по отношение на тази древна митологична концепция немският библеист Клаус Вестерман, „представата за небето като твърдо тяло е разпространена по целия свят“(Westermann, Genesis, 2004, р. 23). Още в първите стихове на книгата Битие небето е наречено „твърд“(1:6-8, 14-15, 17, 20). Употребеният в еврейския оригинал термин тук е „ракиá“, извеждан етимологически от глагола raqa - "изковавам като удрям нещо (метално) и го разплесквам на тънки здрави листове". В библейската книга Йов тази представа е предадена най-сполучливо: „Можеш ли да изковеш (raqa) небето, което е здраво като лято огледало?“(37:18). Такъв еднозначен смисъл е предаден коректно в най-старите преводи на Библията. Така например в първия гръцки превод Септуагинта (III-II в. пр. н.е.) думата е преведена като „стереома“– „нещо твърдо, здраво, укрепен пункт, твърдина“, а в латинския Вулгата (V в.) като firmamentum, със същото значение. Църковно-славянският превод следва плътно Септуагинтата. Там е употребена недвусмислено думата „твердь“.

Едва в по-ново време, когато разминаването между достъпните, потвърдени астрономически данни и тези митологични картини става все по-натрапчиво, започват и опитите за тяхното преосмисляне. В резултат в редица нови преводи действителното значение на оригиналното понятие е завоалирано с по-неутрални и приемливи за съвременния читател термини. Така например в българските преводи по-консервативният православен запазва оригиналната дума „твърд“, докато в протестантския ревизиран тя вече е срамежливо подменена с „простор“. Идентична е и ситуацията и с английските: старият авторитетен превод на крал Джеймс I съхранява „firmament”, докато в по-новата стандартна англоезична версия вече имаме „expanse”. Вариантът new living translation в преследването на модерно звучене стига дори до „space”. Все пак дори консервативно настроените съвременни богослови често са принудени да признаят, че „ rāqīa е била възприемана от аудиторията на израилтяните както и от почти всеки друг в предмодерните времена, като твърд купол“(Alexander & Baker, Dictionary of the Old Testament: Pentateuch, 2002, р. 159).

В небесната твърд са пробити дупки, контролирани свише от устройства, подобни на клапи. Когато те се отварят, над земята се излива дъжд. Негов източник са водни маси („водите над небесата“- Псалми 148:4) разположени върху твърдия свод: „Бог направи твърдта; и раздели водата, която беше под твърдта, от водата, която беше над твърдта; и стана така“( Битие 1:7). Небесните отвори се споменават неведнъж в Библията, като особено важна е ролята им в мита за всемирния Потоп : „в същия ден всичките извори на голямата бездна (tehom raba) се разпукнаха и небесните отвори (аrubot-ha-shemaim) се разкриха. И дъждът валя на земята четиридесет дни и четиридесет нощи“(Битие 7:11-12). Те обаче са идея, която присъства и в далеч по-старата древноегипетска литература: „отвори преградите на небесните отвори“ (Текстове от саркофазите 225; 488; 491).

^{т. нар. Стела на Баал от Угарит. Лувъра, инв. № AO 15775 - XV-XIII в. пр. н.е.}

Тези клапани във висините са познати и на жителите на Угарит под същото име - ‘urbt (Keil-alphbetischen Texte aus Ugarit 1.4, V, 61; 64; VI, 8; VII, 18; 26). Те са считани за прозорци в небесния палат на Балу, местната версия на общия за целия Левант, включително за древните евреи могъщ бог Баал – господар на ветровете, дъждовете и бурите. През тях, когато ги отвори, се изливат дъждовните потоци: „Отвори той прозореца в дома… бездните в облаците…и напои земята“(пак там, 1.4, VII, 25-31). Френският археолог Клод-Фредерик-Арманд Шафер дори смята, че в покрива на главния храм на Балу в града има отвор през който дъждът се излива върху олтара, а по време на суша от него жреците извършват възлияния за да предизвикат идването на животворната небесна влага.

Самият небесен свод подобно на земята е поставен върху опорни колони: „небесните стълбове треперят и се ужасяват от неговите укори“ (Йов 26:11). Тази представа отново е напълно идентична с присъстващата в древноегипетската религия концепция – „аз разпрострях страха от теб надалеч, чак до четирите стълба на небето“ (Urkunden des ægyptischen Altertums IV, 612); Всемирната катастрофа за египтяните ще настъпи, когато „небето и неговите стълбове“ рухнат (Текстове от пирамидите 3:449; 5:458; Текстове от саркофазите 60, 622).

Върху купола на небесата са окачени слънцето и луната. Те монотонно се носят по своя път от изток на запад, а звездите са нищожни светлинки, приковани неподвижно върху свода. Те са просто източници на светлина и знаци за отмерване на времето: „И Бог каза: Да има светила на небесната твърд, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената“ ( Битие 1:14). Подобни са характеристиките и функциите например на луната и във вавилонския епос. Там Мардук: „направи да се появи луната и ѝ повери нощта… за да определя дните“ (Енума Елиш 5:12-13). Слънцето и луната могат по волята на божеството да спират своя ход произволно удължавайки денонощието. Така в книгата на Исус Навин (Йехошуа бен Нун) за завладяването на Палестина от евреите се разказва за това как библейският герой им заповядал да застинат в небето, за да има време армията му да разгроми окончателно противника си – аморитите от Гибеон: „Тогава Исус говори…: Застани, слънце, над Гивеон, И ти, луна, над долината Айалон. И слънцето застана и луната се спря …. Слънцето застана насред небето, и не побърза да се задвижи почти цял ден“ (Исус Навин 10:12-13).

Един от запазените в еврейския Танах (Стария завет) химни предава идеята, че жилището на слънцето се намира на хоризонта. На западния хоризонт то залязва, придвижва се под земята, правейки там през нощта обиколка подобна на дневната по небето и накрая рано сутрин победоносно изгрява на източния хоризонт: „Техният звук се носи по цялата земя, и техните думи до краищата на света. В тях той е поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачните си покои, радва се като великан да измине пътя си“ (Псалми 19/18: 5-6). Тази представа определено изглежда заимствана от древноегипетската космология, където слънчевият бог-фараон Ра при залеза на западния хоризонт (ахет) започва своето пътешествие из подземния свят Дуат и след като е победил всички свои врагове се въздига тържествувайки като „Ра, господарят на хоризонта“ (Текстове от саркофазите 51) отново от дома си на изток.

^{Стенопис на слънчевия бог Ра, плаващ на своята ладия през подземния свят. Гробницата на фараона Сети I ( прибл. 1290–1279 г. пр. н.е. ) в Тиванския некропол - KV17.}

Звездите от перспективата на земния наблюдател през бронзовата епоха са не безкрайно отдалечени огромни слънца, а незначителни светила, които понякога могат да се откъснат oт мястото си на небето, където са закрепени и да паднат на земята. В картинните описания на космически катаклизми тези явления се превръщат в пороен звездопад: „звездите ще изпопадат като листа от лоза“(Исая 24:4); „звездите ще паднат от небето и небесните сили ще се разклатят“ (Матей 24:29).

Нещо повече – за народите от Древния Близък Изток, включително евреите, звездите всъщност са одушевени същества – божества също както слънцето и луната. Този мотив се среща както във вавилонската поема Енума Елиш (5:2-4; 6:91; 7:124-131), така и в текстовете от Угарит. Там bn il (“синовете на Ел“) са приравнени директно на pḥr kkbm - “събранието на звездите“ (Keilschrift Texte aus Ugarit 1.10.1:3-4), или пък звездите са „дъщери на Сияйния, Господаря на полумесеца (bnt hll, b’l gml)“(пак там 1.24:41-42).

Идентичен израз откриваме и в библейската книга на Йов: „когато утринните звезди се веселяха заедно и всички синове на бога (Ел) възклицаваха от радост„ (38:7). В книгата на Исая Денница - утринната звезда или планетата Венера при изгрев е божество, което се е разбунтувало срещу главния бог, за което е наказано: „Как падна от небето ти Деннице, сине на зората … А ти казваше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над звездите на бога (Ел) и ще седна на планината на събранието на боговете на края на севера“(13:12-13).

Мотивът за бунта на второстепенните божества срещу първоначалния ред може да се открие и в шумерската митология – бунтът на игигите срещу анунаките, предизвикан от наложените им тежки трудови повинности. Кризата е разрешена с решението за създаване на хората, които да отменят игигите в техните задължения (Епос за Атрахасис 1:1-6). Също така в Библията звездите няколко пъти са наречени „небесно воинство“( Битие 2:1; Второзаконие 4:17; 17:3; Исая 45:12 и др.). Тази армия разбира се води битки: „от небесата звездите се сражаваха, от своите пътища (Съдии 5:20). Начело на нея стои еврейският племенен бог Яхве, като това е отразено в един от епитетите му: Яхве-Цваот (Яхве-Саваот) – Яхве на небесните воинства (Исус Навин 5:14, Йеремия 9:15 и др.). Вярата на вавилонските астролози, че раждането на велик владетел е свързано с изгрева на нова звезда е съхранено дори до днес в жаргонното название на публичните личности. Тя присъства и в евангелския разказ за раждането на Исус от Назарет - Витлеемската звезда, довежда до яслите на младенеца именно магове-астролози от Изтока (Матей 2:1-12).

Над твърдия небесен свод е разположено „небето на небесата" (шемей-ха-шемаим - Второзаконие 10:24; Псалми 148:4). Там е жилището на бога Яхве и другите свръхестествени сили. Те могат да слизат в нашия свят, а заслужилите богоугодни хора да се възнасят в техния през специална небесна порта: „Колко е страшно това място! Това не е нещо друго освен Божи дом, това е вратата на небето“(Битие 28:17). През тази врата твърди, че е преминал и авторът на книгата Апокалипсис: „видях, ето, врата отворена на небето и предишният глас, който бях чул да говори с мене като тръба казваше: Възлез и тук и ще ти покажа това, което трябва да стане“ (4:1). Въпросната порта е добре известна от паметниците на древноегипетската религия: „аз влязох през портите на хоризонта – портите на хоризонта се отвориха пред мен“ (Текстове от саркофазите 50; 91); „зная тази порта насред небето през която Ра излиза“ (Книга на мъртвите 107).

За удобство при придвижването между двата свята между тях се появява и стълбище по което пътуващите за и от отвъдното могат да се изкачват и слизат. В Библията тази стълба към небето е отразена в съня на еврейския патриарх Яков в Бетел: „ето стълба изправена на земята, чийто връх стигаше до небето; и Божиите ангели се качваха и слизаха по нея“( Битие 28:12). Аналогична конструкция откриваме в представите на древните египтяни: „Пристъпи! За да можеш да се възнесеш на небето стълбата към Ра е изградена за теб!“ (Текстове от саркофазите 21; 62; 76). Тази стълба е наричана още и „стълбата на Шу“– божеството на въздуха и вятъра (Текстове от пирамидите 3: 539; Текстове от саркофазите 78-79; 278).

_{"Стълбата на Яков" - гравюра към първите издания на Лутеровата Библия (1534 и 1545 г.). Landeszentralbank във Фленсбург, Шлезвиг-Холщайн.}

В тази митична космология дълбоко в земните недра е разположен светът на мъртвите – шеол– преизподнята. Той е аналогичен на Иркала в шумерската, Ершету в асировавилонската или Хадес в класическата гръко-римска митологии (Black & Green, Gods, Demons and Symbols, 1992, p. 180). Там след смъртта си отиват душите на всички починали, независимо дали са били праведни или грешни. Наградата или възмездието за добродетелта или порока е била дали починалият ще „слезе в шеол с мир“ или „с кръв“ (1/3 Царе 2:6; 2:9). Поне до епохата на персийското владичество еврейската религия все още не е възприела идеята за възкресение на мъртвите: „този, който е слязъл в шеол няма да се върне обратно“ (Йов 7:9).

Така представената в Библията приказна картина на света не се отличава по никакъв начин от идентичните построения във всички останали митологии: тя се състои от обичайната триада етажи на мирозданието: небе, земя и подземен свят. А подобен начин на архаично „изобразяване на природния свят притиснат като сандвич между небето, чиито граници започват някъде в облаците и ада, който лежи дълбоко под земята“ е признат за неприемлив дори от религиозни учени като американския ядрен физик Уилям Г. Полард, за когото „от приоритетната гледна точка на сегашните възгледи за Вселената такива представи са напълно неприемливи и наистина погрешни“ (Pollard, Physicist and Christian, 1961, p. 97). Това е един приказен свят на плоска земя и твърдо небе, което се достига по път минаващ по стълба и през порти. Свят на фантастични чудовища, великани, дори говорещи змии и магарета.

Библията е величествен низ от епични образи, заимствани от митовете на околните народи и религии. И в крайна сметка съвкупност от древни представи, които нямат нищо общо нито с методите на съвременната наука, нито с направените от нея открития. Безспорно тя има своето запазено място в световното цивилизационно наследство. Тя е прозорец към загубения свят на Египет, Месопотамия и Леванта. Нейното представяне като източник на естественонаучни знания обаче в крайна сметка дискредитира нейната истинска стойност. В наивния си стремеж да я възвеличат библейските фундаменталисти само принизяват и обезценяват забележителния резултат от труда на неговите автори – нещо от което във века на дигиталното познание нито хората, нито науката, нито дори самата Библия имат нужда.

Пълна версия на материала със справочен апарат и библиография: Библейският космологичен модел-част от митологичното наследство на Древния Близък Изток