![](/ALEXANDRIA/xtians_in_alexandria-2.jpg)
Разгромът на александрийския храм на Серапис от патриарха Теофил - 391 или 391 г.
(съвременна реконструкция)
Тази серия исторически очерци има за цел да покаже процеса на възход и падение, който изживява Александрийската църква от официалното приемане на християнството за държавна религия на Римската империя до идването на исляма и завладаването на Египет от арабите (IV-VII в.). През този период от преследвана секта тя се превръща в мощна институция, ръководена от поредица амбициозни и фанатични първосвещеници. Техните решителни и безскрупулни действия напомнят политиката на мафиотски клан, но концентрират в ръцете им огромно влияние и материален ресурс. При управлението им се формира могъщ алтернативен център на власт, който не само конкурира държавната администрация, но дори дръзва да я предизвика. На моменти тя дори е подчинена и превърната в обикновен инструмент за постигане целите на духовенството.
Така за последен път в историята на страната папите-патриарси се превръщат в изразител не само на нейните религиозни пристрастия, но и на локалните патриотични сантименти, съхранени живи и непокътнати в космополитния свят на Римското Средиземноморие. Благодарение на граничещата с култ преданост към техните личности те стават последните фараони в долината на Нил. Успяват не само да подхранват националното самочувствие, но дори за известен период да възродят мечтата за господство над Изтока под формата на верско-политическа империя.
Методологията им за постигане на тази цел е единна и както в идеите, така и в действията им има пълна приемственост и последователност. Те създават и утвърждават собствена специфична концепция за доминиране и експанзия, основана на доктринална манипулация, макиавелистки безпринципна тактика и опора от една страна на широките маси, а от друга на екзалтираното монашество като елитна ударна сила.
С това въоръжение те се разправят последователно с всички съперници: езичниците-елинисти, еврейската община, алтернативните вероучения и останалите църкви от собствената им общност. Атакуван е даже авторитетът на самата държава.
На моменти сякаш идеалът е докоснат, постиженията са многообещаващи и изглежда, че ерата на Египет почти настъпва. Властните архиереи обаче попадат в капана на собствената си самонадеяност. Семената на поражението им са заложени в самата стратегия, към която се придържат с толкова упорство и надежда. Те надценяват възможностите си, губят трезва преценка за съотношението на силите, настройват срещу себе си целия свят и в крайна сметка влизат в пагубен сблъсък със самите владетели в който не могат да бъдат победители. Те правят така, че за пръв път из Ориента хората се бият, убиват и умират за думи, в чийто смисъл никой не е наясно. Тази междуособица обаче фрагментира империята и унищожава усещането за единство и принадлежност към обща култура. Египет от лоялна провинция се превръща в окупирана територия където византийските чиновници са омразни чужденци. Враждата изтощава до смърт всички участници в нея и в крайна сметка подготвя обстановката за посрещане на нашествениците като очаквани освободители. Древната страна е принизена от център до второстепенна покрайнина, която вяло преживява упадъка си край руините на миналото величие. Въздигането на църквата означава залез за Александрия и пагубната политика на нейните водачи затваря цял хилядолетен цивилизационен цикъл.
1. АТАНАСИЙ ИЛИ "САМ СРЕЩУ СВЕТА"
2. ТЕОФИЛ ИЛИ „НОВИЯТ ФАРАОН”
3. КИРИЛ ИЛИ „СТЪЛБЪТ НА ВЯРАТА”
СЪКРАЩЕНИЯ
ЛИТЕРАТУРА
![](/ALEXANDRIA/maxresdefault.jpg)
Съвременна дигитална възстановка на Александрия през Късната Античност
|