Разгромът на александрийския храм на Серапис от патриарха Теофил - 391 или 391 г.
(съвременна реконструкция)
 

Тази серия исторически очерци има за цел да покаже процеса на възход и падение, който изживява Александрийската църква от официалното приемане на християнството за държавна религия на Римската империя до идването на исляма и завладаването на Египет от арабите (IV-VII в.). През този период от преследвана секта тя се превръща в мощна институция, ръководена от поредица  амбициозни и фанатични първосвещеници. Техните решителни и безскрупулни действия напомнят политиката на мафиотски клан, но концентрират в ръцете им огромно влияние и материален ресурс. При управлението им се формира могъщ алтернативен център на власт, който не само конкурира държавната администрация, но дори дръзва да я предизвика. На моменти тя дори е подчинена и превърната в обикновен инструмент за постигане целите на духовенството.
Така за последен път в историята на страната папите-патриарси се превръщат в изразител не само на нейните религиозни пристрастия, но и на локалните патриотични сантименти, съхранени живи и непокътнати в космополитния свят на Римското Средиземноморие. Благодарение на граничещата с култ преданост към техните личности те стават последните фараони в долината на Нил. Успяват не само да подхранват националното самочувствие, но дори за известен период да възродят мечтата за господство над Изтока под формата на верско-политическа империя.
Методологията им за постигане на тази цел е единна и както в идеите, така и в действията им има пълна приемственост и последователност. Те създават и утвърждават собствена специфична концепция за доминиране и експанзия, основана на доктринална манипулация, макиавелистки безпринципна тактика и опора от една страна на широките маси, а от друга на екзалтираното монашество като елитна ударна сила.
С това въоръжение те се разправят последователно с всички съперници: езичниците-елинисти, еврейската община, алтернативните вероучения и останалите църкви от собствената им общност. Атакуван е даже авторитетът на самата държава.
На моменти сякаш идеалът е докоснат, постиженията са многообещаващи и изглежда, че ерата на Египет почти настъпва. Властните архиереи обаче попадат в капана на собствената си самонадеяност. Семената на поражението им са заложени в самата стратегия, към която се придържат с толкова упорство и надежда. Те надценяват възможностите си, губят трезва преценка за съотношението на силите, настройват срещу себе си целия свят и в крайна сметка влизат в пагубен сблъсък със самите владетели в който не могат да бъдат победители. Те правят така, че за пръв път из Ориента хората се бият, убиват и умират за думи, в чийто смисъл никой не е наясно. Тази междуособица обаче фрагментира империята и унищожава усещането за единство и принадлежност към обща култура. Египет от лоялна провинция се превръща в окупирана територия където византийските чиновници са омразни чужденци. Враждата изтощава до смърт всички участници в нея и в крайна сметка подготвя обстановката за посрещане на нашествениците като очаквани освободители. Древната страна е принизена от център до второстепенна покрайнина, която вяло преживява упадъка си край руините на миналото величие. Въздигането на църквата означава залез за Александрия и пагубната политика на нейните водачи затваря цял хилядолетен цивилизационен цикъл.

1. АТАНАСИЙ ИЛИ "САМ СРЕЩУ СВЕТА"

2. ТЕОФИЛ ИЛИ „НОВИЯТ ФАРАОН”

3. КИРИЛ ИЛИ „СТЪЛБЪТ НА ВЯРАТА”

СЪКРАЩЕНИЯ

ЛИТЕРАТУРА

Съвременна дигитална възстановка на Александрия през Късната Античност